Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
Тони, както обясни Каро, беше съпругът на Мари.
— Но тя никога не би й дала детето — каза Жесика. — Мисля, че го държи при себе си, само защото знае, че Мирей се измъчва. Разбира се, ние сме далеч от това да вярваме на всичко, което говори старата жена.
— Твърдеше се, че е нещастен случай — продължи Каро загадъчно. — Всъщност не биха могли да кажат друго, нали? Дори Мирей се съгласи с тях заради погребението. Казаха, че пушката му гръмнала, защото един куршум заседнал в патронника. Но всички знаят, че онази жена го е докарала дотам. Направила е всичко, освен да дръпне спусъка. Бих повярвала на всичко, което се говори за нея. Тя е способна на всичко.
От този разговор Джей започваше да се чувства неудобно. Главоболието му се завърна. Не беше очаквал да намери в Ланскене точно това — префинена злоба, самодоволно ожесточение, скрито зад привлекателна фасада. Не беше дошъл в Ланскене, за да слуша подобни неща. Книгата му — ако от това изобщо можеше да излезе книга — не се нуждаеше от тях. Лекотата, с която бе написал първите двайсет страници на гърба на „Храбрият Кортес“, го доказваше. Той имаше нужда от жени с румени кръгли лица, които беряха билки в градините си. Трябваше му френска идилия, ябълково вино, розетки, безгрижен анекдот на Джо.
И въпреки това в тази история, в лицата на трите жени, доближени до неговото с еднакво изражение на лисиче злорадство, със сведени погледи и усти, щедро очертани с червило около белите, добре поддържани зъби, имаше нещо неустоимо. Това бе стара история — дори не особено оригинална, — но все пак го привлече. Чувството — усещането как сякаш го тласкаше невидима ръка — не беше съвсем неприятно.
— Слушам ви — каза той.
— Тя непрекъснато го тормозеше — продължи разказа Жесика. — Още откакто се ожениха. Той беше толкова безгрижен, симпатичен човек. Едър мъж, но, кълна се, страхуваше се от нея. Оставяше я да прави каквото си иска. А когато се роди детето, тя стана още по-лоша. Никога не се усмихваше. Не се сприятеляваше с никого. А разправиите с Мирей! Сигурна съм, че са се чували в другия край на селото.
— Тъкмо това го съсипа: скандалите.
— Горкият Тони.
— Намерила го в обора — това, което било останало от него. Половината му глава била отнесена от изстрела. Оставила бебето в креватчето и отишла в селото с мотопеда, без окото й да мига, да търси помощ. На погребението всички плакаха — Каро поклати глава, — а тя — ледено спокойствие. Дума не обели, не проля нито сълза. Поръча най-простото, най-евтиното погребение. А когато Мирей предложи да плати за нещо по-добро — Боже, какъв скандал вдигна!
Джей разбра, че Мирей е свекървата на Мари. В продължение на близо шест години Мирей, която беше на седемдесет и една и страдаше от хроничен артрит, не беше говорила с внучката си, дори не бе я виждала, освен от разстояние.
След смъртта на мъжа си Мари бе възвърнала моминското си име. Очевидно толкова мразеше всички в селото, че наемаше само пътуващи сезонни работници, и то при условие, че докато работят за нея, ще се хранят и ще нощуват във фермата. Неизбежно плъзваха слухове.
— Всъщност не вярвам, че ще се виждате често — заключи Тоанет. — Тя не говори с никого. Дори пътува до Ла Першри веднъж седмично, за да пазарува. Предполагам, че с такава съседка ще се радвате на пълно спокойствие.
Джей се прибра у дома пеша въпреки предложенията на Жесика и Каро да го откарат. Беше почти два часа, нощта бе прохладна и тиха. Чувстваше се странно замаян. Макар че не светеше луна, небето беше осеяно със звезди. Джей заобиколи централния площад и докато се спускаше към Ле Маро, с учудване установи колко е тъмно. Последната улична лампа стоеше пред „Кафе де Маро“, а в подножието на хълма реката, тресавищата, малките полуразрушени къщи, разкривени и надвесени над водата, тънеха в почти непрогледен мрак. Но когато наближи реката, очите му бяха вече привикнали с тъмното. Той я прекоси в плитката й част, като се вслушваше в шумоленето на водата край бреговете. Намери пътеката през полето и тръгна по нея, докато излезе на пътя. Дългият ред дървета чернееше на фона на виолетовото небе. Джей чуваше звуци навсякъде около себе си: нощни животни и насекоми, далечна сова, но най-вече шума на вятър и листа, който не чуваме, когато образите ни разсейват.
Хладният въздух бе прочистил главата му от цигарения дим и алкохола и той се чувстваше бодър и трезвен, способен да върви цяла нощ. Докато вървеше, Джей осъзна, че мислите му все по-упорито се връщат към последната част от разговора. В тази история, колкото и грозна да беше, имаше нещо привлекателно. Примитивно. Дълбоко. Жена, която живее сама с тайните си; мъртъв съпруг в обора; загадъчен триъгълник между майка, баба и дъщеря… И всичко това на топлата, сладка, суха земя край реката, сред тези лозя, овощни градини, варосани къщи, вдовици в черни забрадки, мъже в комбинезони с провиснали, пожълтели от никотин мустаци.