Червена лилия
- Автор: Робертс Нора
- Серия: in the garden #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червена лилия». Краткое содержание книги:
От векове голямата стара къща в покрайнините на Мемфис е обитавана от фамилията Харпър. Откакто се помнят всички, из коридорите й броди призракът на Печалната невеста, която пее приспивни песни нощем…
Хейли Филипс пристига в Мемфис с надеждата за ново начало за себе си и нероденото си дете. Не иска подаяния от далечната си роднина Роз, а само работа в процъфтяващия й градинарски център „В градината“. Намира дом, в който е заобиколена от красота и най-добрите приятели на света — сред тях е и Харпър, синът на Роз. За радост на младата жена, малката й дъщеричка Лили силно се привързва към него. Но фантазиите на Хейли за Харпър като нещо повече от приятел я изпълват с тревога…
Бои се, че ако се предаде на желанието, основите, които са поставили с него, ще рухнат. Особено когато започва да подозира, че чувствата й вече не са изцяло нейни. Проблясъци от миналото и поредица странни прояви я карат да повярва, че Печалната невеста е намерила начин да прониква в съзнанието и тялото й. Време е Невестата най-сетне да намери покой, за да може Хейли отново да опознае собственото си сърце и да реши дали е готова да го изложи на риск…
— Хайде, миличко.
Повдигна Лили и въпреки сърдитото хленчене на детето, грабна старата и новата си чанта.
Положи усилие да успокои крачките си, но когато наближи стълбите, за миг се спря. Роз щеше да види ужаса, изписан на лицето й, а не желаеше да говори за преживяното. Искаше да поддържа илюзията, че всичко отново е нормално. Поне още една вечер.
Продължи бавно, докато успя да овладее дишането си и да си придаде спокоен израз. Влезе в приемната с Лили в ръце и усмивка на лицето.
Десета глава
Августовското небе изглеждаше като нажежено, когато стигнаха до Мемфис. Движението в задушната вечер бе мудно, но Харпър сякаш не забелязваше това. С мъка успяха да навлязат в града, но в колата бе прохладно и от тонколоните звучеше музиката на „Колдплей“.
На всеки няколко минути той отместваше ръка от волана и докосваше пръстите й. Този небрежен жест я караше да затаява дъх.
Правилно бе решила да не казва на никого за видението, което бе имала в спалнята си. За призрака в огледалото или каквото и да беше… Можеше да почака до утре.
— Никога не съм вечеряла тук — каза тя, когато спряха на паркинга пред хотела. — Сигурно е чудесно.
— Това е една от перлите на Мемфис.
— Влизала съм във фоайето. Когато човек дойде тук, не бива да пропуска да види шадравана в „Пийбоди“. Все едно да не посети „Грейсланд“ или да не повърви по Бийл Стрийт.
— Не спомена за „Сън Рекърдс“.
— О, това е най-страхотното място! — Хейли го изгледа строго. — Не си мисли, че не разбирам как ми се присмиваш.
— Може би мъничко, без злонамереност.
— Е, както и да е, „Пийбоди“ има чудесно фоайе. Знаеш ли, че са го строили повече от седемдесет и пет години?
— Това истина ли е?
Докато вървяха към хотела, тя го погледна нацупено.
— Наясно съм, че като местен жител знаеш повече от мен за забележителностите на града.
— Човек не престава да научава нови неща.
Харпър я поведе през фоайето.
— Бихме могли да пийнем нещо тук преди вечеря, до шадравана. — В съзнанието й се въртеше нещо изискано и екзотично, подобаващо на настроението й. Коктейл с шампанско или нещо класическо. — Имаме ли време?
— Да, но мисля, че моята идея е по-добра.
Продължиха към асансьорите.
Хейли погледна назад с известно съжаление. Цялото това великолепие от мрамор и цветно стъкло остана зад тях.
— И горе ли има ресторант? Не и на покрива, нали? Винаги съм смятала ресторантите под открито небе за много шик, освен когато вали или е ветровито. Или твърде горещо — добави тя със смях. — Във филмите винаги са изискани.
Харпър само се усмихна и й направи път да влезе пред него.
— Казах ли ти, че тази вечер изглеждаш страхотно?
— Да, но нямам нищо против да го повториш.
— Прелестна си — докосна устните й със своите. — Винаги трябва да носиш червени дрехи.
— И ти не изглеждаш зле — Хейли прокара пръсти по реверите на тъмното му сако. — Другите жени в ресторанта няма да могат да хапнат от завист за късмета ми.
— В такъв случай няма да ги измъчваме — той хвана ръката й, когато вратите се отвориха, и я поведе по коридора. — Ела с мен.
— Какво си намислил?
— Нещо, което се надявам да ти хареса — спря пред една врата и извади ключ. Когато отвори, с артистичен жест я покани да влезе. — Моля, след теб.
Тя прекрачи прага и остана без дъх при вида на просторната стая. Неволно повдигна ръка към шията си, докато вървеше по шахматно наредената черна и бяла теракота към салон със запалени свещи и безброй стъклени вази с червени лилии.
Цветовете бяха богати и наситени, през високите прозорци нахлуваха светлините на града. А на масата в сребърна кофа се охлаждаше бутилка шампанско.
Звучеше тиха музика, бавен и нежен блус. Замаяна, Хейли се завъртя в кръг и видя витата стълба към горния етаж.
— Направил си го за мен?
— За двама ни.
— Значи тази прекрасна стая е само за нас! Цветя, свещи и… господи, шампанско! Възхитена съм.
Харпър се приближи към нея и нежно хвана ръцете й.
— Искам тази нощ да бъде специална, незабравима. — Доближи пръстите й до устните си. — Съвършена.
— Никой не е полагал толкова големи усилия за мен. Никога не съм се чувствала толкова специална.
— Това е само началото. Вече поръчах вечерята. Ще я донесат след петнайсетина минути. Достатъчно време за едно питие. Какво ще кажеш за шампанско?
— Точно сега не бих поискала нищо друго. Благодаря.
Хейли се приближи и впи устни в неговите за дълга, гореща целувка.
— Най-добре да отворя тази бутилка, преди да съм забравил реда на събитията.
— Има определен ред ли?
— Донякъде. — Харпър тръгна към масата, за да извади бутилката от сребърната кофа. — Просто се отпусни. Дадох телефонния номер тук на мама, има и мобилния ти, и моя. Накарах я да обещае, че ще се обади дори само ако Лили се разхълца.