Червена лилия
- Автор: Робертс Нора
- Серия: in the garden #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червена лилия». Краткое содержание книги:
От векове голямата стара къща в покрайнините на Мемфис е обитавана от фамилията Харпър. Откакто се помнят всички, из коридорите й броди призракът на Печалната невеста, която пее приспивни песни нощем…
Хейли Филипс пристига в Мемфис с надеждата за ново начало за себе си и нероденото си дете. Не иска подаяния от далечната си роднина Роз, а само работа в процъфтяващия й градинарски център „В градината“. Намира дом, в който е заобиколена от красота и най-добрите приятели на света — сред тях е и Харпър, синът на Роз. За радост на младата жена, малката й дъщеричка Лили силно се привързва към него. Но фантазиите на Хейли за Харпър като нещо повече от приятел я изпълват с тревога…
Бои се, че ако се предаде на желанието, основите, които са поставили с него, ще рухнат. Особено когато започва да подозира, че чувствата й вече не са изцяло нейни. Проблясъци от миналото и поредица странни прояви я карат да повярва, че Печалната невеста е намерила начин да прониква в съзнанието и тялото й. Време е Невестата най-сетне да намери покой, за да може Хейли отново да опознае собственото си сърце и да реши дали е готова да го изложи на риск…
Все още замаян, зърна Хейли на брега, притиснала ръка към корема си. Блясъкът на рубинените сърца от гривната на китката й му вдъхна надежда.
Заплува сред лилиите към нея, от смъртта към живота. Лоугън и Мич му помогнаха да излезе от водата и да се изтегне по гръб, жадно поемайки въздух, загледан в очите на Хейли.
— Намерих я!
Епилог
Слънчевите лъчи се процеждаха между листата на чинарите и дъбовете и хвърляха красиви шарки от светлина и сянка върху зелената трева. Сред клоните пееха птици и чуруликането им изпълваше уханния въздух.
Плочите от бял мрамор и сив гранит с изсечени имена се издигаха, за да напомнят за мъртвите. Върху някои от тях имаше увехнали цветя, които се поклащаха от лекия вятър. Знак на почит към покойниците.
Харпър стоеше между майка си и Хейли, хванал ръцете им, докато спускаха ковчега.
— Вече не тъгувам — сподели Хейли. — Най-сетне всичко е наред. Това е чудесен жест.
— Заслужила е правото да почива тук. До сина си. Роз погледна гробовете, имената. Реджиналд и Беатрис, Реджиналд и Елизабет.
Там бяха и родителите й. Техните лели и чичовци, братовчеди — всички разклонения на дългото родословно дърво на фамилията Харпър.
— През пролетта ще сложим плоча и за нея. Амелия Елън Конър.
— Вече й отдавате дължимото. — Мич извърна глава и целуна косите й. — Погребвате я с дрънкалката на сина й и негова снимка. Хейли е права, чудесен жест.
— Без нея нямаше да ме има. Както и Харпър, Остин и Мейсън. И техните деца. Тя заслужава мястото си.
— Каквото и да е сторила приживе, не е заслужавала такава съдба — въздъхна Стела. — Гордея се, че бях част от това, че успяхме да върнем името й, и се надявам да й помогнем да намери покой. — Усмихна се на Лоутън, а после на Дейвид и останалите. — Всички имаме заслуга.
— Хвърлена в езерото, забравена… — Лоутън прегърна Стела. — И всичко това, за да бъде запазена нечия репутация.
— Ти беше страхотна, Роз! — възкликна Дейвид. — Успя да разчупиш системата, за да издействаш погребването й тук.
— Името Харпър все още има силата да накара бюрократите да се размърдат. В интерес на истината, желанието ми да й отдам почит беше толкова голямо, колкото да разкарам духа й от къщата си, далеч от хората, които обичам. — Стана и целуна Харпър по бузата. — Моето смело момче! Трябва да бъде благодарна най-вече на теб.
— Не мисля, че е така! — възрази той.
— След като се е опитала да те нарани, ти се върна, за да помогнеш при изваждането й, Харпър! — възхити се Хейли.
— Обещах й. Хората от рода Ашби държат на думата си толкова, колкото фамилията Харпър. Аз съм и от двете. — Той взе шепа пръст, задържа я над гроба и бавно я пусна през пръстите си. — Всичко свърши.
— Какво бихме могли да кажем за Амелия? — Роз повдигна една червена роза. — Била е луда, не може да се отрече. Смъртта й е била потресаваща, а приживе не е извършила много добрини. Но пееше и на мен, и на децата ми. Дължа живота си на нея. Затова почивай в мир, прабабо.
Пусна розата върху капака.
На свой ред и другите хвърлиха цветя и се отдръпнаха.
— Да ги оставим насаме за минута — каза Роз и кимна към Харпър и Хейли.
— Тя си отиде. — Хейли притвори очи, най-сетне напълно спокойна. — Усещам го. Знаех, че си е тръгнала, преди още да изплуваш. Разбрах, че си я открил, преди да ни кажеш. Сякаш някой сряза въже, с което бях вързана.
— Най-щастливият ден в живота ми. Досега.
— Вече има всичко, което й бе нужно. — Загледа се в ковчега и цветята върху него. — Харпър, докато беше в езерото, така се изплаших, че няма да се върнеш при мен!
— Твърде рано бе всичко между нас да свърши. Едва беше започнало. — Обхвана раменете й и я накара да застане с лице към него, към светлината. — Пред нас е целият живот. Най-сетне настъпи нашето време.
Извади пръстена от джоба си и го сложи на пръста й.
— Вече ти е по мярка. Твой е. — Наведе се и я целуна. — Е, да се оженим.
— Страхотна идея!
Хванати за ръце, се отдалечиха от владенията на смъртта към любовта и живота.
В Харпър Хаус широките коридори и разкошните стаи бяха тихи, изпълнени със светлина и спомени. Съхранили миналото, те очакваха утрешния ден.
В тях не звучаха приспивни песни.
Но градините бяха в разцвета си.