Мизъри
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Мизъри». Краткое содержание книги:
Сега — за да оцелее!…
След жестока автомобилна катастрофа писателят Пол Шелдън е спасен от най-голямата си почитателка Ани Уилкс, която обожава всичките му книги за Мизъри. Тя го отвежда в уединената си къща и шинира изпонатрошените му крака, а в замяна той само трябва да напише една много специална книга — за любимата й героиня.
Защото ако не го направи, тя има много начини да го принуди. Единият е иглата. Другият е брадвата. А ако и те не помогнат, тя много ще се ядоса — ама наистина много…
— О, колко ужасно — промълви икономката с треперещ глас, хвана се за масата и се изправи на крака. Стоеше и се олюляваше, кичурчета коса се развяваха около лицето й заедно с панделките на нощната й шапчица.
— Ако не се чувствате добре, ще се опитам да свърша всичко сам — малко по-любезно каза Джофри.
Икономката дълбоко си пое въздух, престана да се олюлява и се запъти към килера.
— В задната барака има две лопати — каза тя. — Сложете ги в двуколката. В килера имам половин бутилка джин — не съм я пипнала от смъртта на Бил преди пет години. Ще си пийна една глътка и веднага ще дойда.
— Вие сте смела жена, мисис Рамидж. Побързайте.
— Не се бойте — промълви икономката и сграбчи бутилката — сега ръката й почти не трепереше. Шишето не беше прашно, защото мисис Рамидж неуморно почистваше дори килера, но етикетът бе пожълтял. — И вие не се бавете.
Никога не беше обичала алкохола и от първата глътка джин й се пригади, но с усилие на волята си успя да го задържи в стомаха си. Нямаше да издържи тази нощ без подкрепата му.
Двуколката се носеше към двора на църквата. По небето над тях вятърът продължаваше да гони тъмните облаци на запад, а луната се спускаше към хоризонта. Сега караше мисис Рамидж и размахваше камшика над смаяната кобилка, която, ако можеше да говори, щеше да им каже, че по това време на нощта е редно да дреме в топлия си обор. Лопатите и кирката потропваха в задната част на двуколката. Мисис Рамидж си помисли, че двамата с Джофри здравата биха изплашили всеки, който ги види. Навярно изглеждаха като герои от романите на Дикенс — или по-точно — като един човек, седнал в карана от призрак двуколка. Защото тя цялата беше облечена в бяло — не беше имала време да наметне пеньоара си. Нощницата се издуваше около подутите й венозни крака, връзките на бонето й се развяваха след нея.
Стигнаха до черквата. Мисис Рамидж насочи кобилката към страничната алея и потрепери от призрачния вой на вятъра. За миг си зададе въпроса, защо свято място като църквата й се струва толкова страшно в мрака, сетне осъзна, че не се страхува от Черквата, а от предстоящата задача.
Веднага, щом се бе свестила, си беше помислила да повика на помощ господаря си — нали той преодоляваше непоколебимо всички пречки? След миг осъзна безумието на идеята си. Тук не ставаше въпрос за смелостта на негова светлост, а за запазването на разсъдъка му.
Нямаше нужда мистър Джофри да й го каже; достатъчен бе споменът за мис Ивлин Хайд.
Досети се, че нито мистър Джофри, нито негова светлост Ян бяха в Литъл Дънторп по това време. Всичко се бе случило през пролетта, преди около половин година. Мизъри беше навлязла в най-приятния период от бременността си — времето на сутрешното гадене бе отминало, тепърва й предстоеше да изпита неудобството от издутия си корем. Ето защо бе изпратила с усмивка на уста двамата приятели, които щяха да прекарат цяла седмица в съседното имение. Предполагаше се, че ще ходят на лов за яребици, ще играят карти и футбол и на един Бог знае какви мъжки забавления. Всъщност Ян се колебаеше, но Мизъри го убеди, че се чувства прекрасно и почти насила го избута от вратата. Мисис Рамидж не се съмняваше, че Мизъри ще се чувства добре. Но когато двамата млади мъже поеха към съседното имение, тя си помисли дали един от тях, а може би и двамата — няма да се върне с изпружени крака, натоварен на каруца.