Мизъри

Самата мисис Рамидж съвсем не бе издокарана за придворен бал. Носеше дълга бяла нощница и шапчица, чиито развързани шнурчета се развяваха около лицето й като пискюли на абажур.

Тя загрижено огледа неканения гост, който явно отново бе натъртил счупените си ребра, пострадали през нощта, когато бе отишъл да доведе лекаря. Но не само болката караше очите му да горят върху бледото му лице — явно едва сдържаше ужаса си.

— Мистър Джофри! Какво…

— Не ме питайте за нищо — дрезгаво изрече той. — Само отговорете на въпроса ми.

— Какъв въпрос? — Сега икономката беше здравата уплашена, притискаше стиснатата си в юмрук лява ръка към гърдите си.

— Какво знаете за мис Ивлин Хайд?

Внезапно тя разбра причината за зловещото предчувствие, което я измъчваше още от събота вечерта. Сякаш подобна ужасна мисъл й бе хрумнала и тя съзнателно я бе потиснала, защото сега не се наложи Джофри да й обяснява надълго и нашироко. Само името на нещастната мис Шарлот Ивлин Хайд от съседното селце беше достатъчно, за да накара икономката да изкрещи:

— О, богове! О, мили Исусе! Нима е била погребана жива! Нима скъпата ми Мизъри е била погребана жива?

И още преди да чуе отговора на Джофри, жилавата мисис Рамидж на свой ред направи нещо, което никога не бе правила преди и което нямаше намерение да повтори: тя припадна в краката му.