Мизъри
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Мизъри». Краткое содержание книги:
Сега — за да оцелее!…
След жестока автомобилна катастрофа писателят Пол Шелдън е спасен от най-голямата си почитателка Ани Уилкс, която обожава всичките му книги за Мизъри. Тя го отвежда в уединената си къща и шинира изпонатрошените му крака, а в замяна той само трябва да напише една много специална книга — за любимата й героиня.
Защото ако не го направи, тя има много начини да го принуди. Единият е иглата. Другият е брадвата. А ако и те не помогнат, тя много ще се ядоса — ама наистина много…
— Дочух драскане, сър. Сякаш тя е още жива и се опитва да се измъкне навън, сред живите!
След петнайсет минути клисарят си отиде и Джофри отиде до бюфета в гостната. Олюляваше се като моряк, застанал на палубата по време на буря. Всъщност се чувстваше като човек, заварен неподготвен от тайфун. Може би все пак го втрисаше, както почти радостно бе предрекъл доктор Шайнбоун. Но не, не беше треска онова, което караше бузите му да поруменяват, а челото му да пребледнява като восък; онова, което караше ръцете му да треперят толкова силно, че едва не изпусна шишето с бренди, което взе от бюфета.
Ако съществуваше дори най-малкият шанс чудовищното предположение на Колтър да се окаже вярно, то нямаше време за губене. Но чувстваше, че ако не пийне една глътка, ще припадне.
Джофри Алибъртън направи нещо, което не бе правил през целия си живот: вдигна шишето и отпи направо от него.
Пристъпи назад и прошепна:
— За Бога, трябва да проверя. И ако се окаже, че се впускам в това безумно приключение само защото на стария гробар се е причуло нещо, ще му отрежа ушите и ще ги закача на верижката на часовника си, независимо от любовта му към Мизъри.
Джофри реши да вземе теглената от кобилката двуколка. Небето над него тайнствено светеше, лунният сърп ту се скриваше, ту се показваше зад понесените от вятъра облаци. Беше облякъл първата дреха, която му попадна под ръка — тъмнокафяв смокинг. Пешовете му се развяваха зад него, докато подкарваше кобилката с камшика. На старата кобилка явно не се нравеше скоростта, с която той я караше да се движи; на Джофри не му се нравеше нарастващата болка в рамото му; но и двамата нямаха друг изход. „Дочух драскане, сър. Сякаш тя е още жива и се опитва да се измъкне навън, сред живите!“
Не само думите на клисаря смразяваха от ужас сърцето му; спомни си как бе отишъл в Калторп Манър на следващия ден след смъртта на Мизъри. Двамата с Ян се бяха спогледали и последният бе направил опит да се усмихне, въпреки че очите му блестяха от сдържаните сълзи. Ян бе казал:
— Зная, че звучи глупаво, но все ми се иска тя да изглежда… по-мъртва.
Джофри се опита да се усмихне и каза:
— Безсъмнено собственикът на погребалното бюро е свършил добра работа и…
— Какво погребално бюро! — изкрещя Ян и за пръв път Джофри осъзна, че приятелят му е на границата на лудостта. — Не бих позволил никому да червосва любимата ми и да я изрисува като кукла!
— Ян, скъпи приятелю! Наистина не трябва да… — Джофри понечи да го потупа по рамото, но изведнъж двамата се озоваха в прегръдките си и заплакаха като уморени деца. От съседната стая долетя плачът на бебето на Мизъри — момченце на един ден, което все още не беше кръстено. Мисис Рамидж, чието добро сърце бе разбито от мъка, му запя приспивна песен с прегракнал от сълзи глас.
През онзи ден бе прекалено загрижен за Ян и не обърна внимание на думите му. Но сега, докато подкарваше кобилката и се бореше с нарастващата болка, Джофри непрекъснато си повтаряше: „Все ми се искаше да изглежда по-мъртва.“