Мизъри

За известен период от време, който му се стори безкраен (пък и наистина беше такъв, защото съзнанието му бе обладано единствено от буреносна мъглявина и от болката, която изпитваше), звуците бяха единствената му връзка с реалния свят. Нямаше представа къде се намира и кой е, нито пък се интересуваше. Искаше му се да е мъртъв, но не го съзнаваше, защото болката замъгляваше ума му като буреносен облак.

С течение на времето разбра, че болката изчезва периодично. За първи път след измъкването му от пълния мрак, последван от мъглявината, му хрумна мисъл, която нямаше нищо общо със сегашното му състояние. Спомни си за разрушената дървена подпора на кея, която стърчеше от пясъка на плажа. Когато беше малък, родителите му често го водеха на морския бряг и той винаги настояваше да седнат така, че да наблюдава подпората — напомняше му за единствения кучешки зъб на някакво чудовище. Седеше и гледаше как водата приижда и покрива коловете. После, часове по-късно, когато бяха изяли сандвичите и картофената салата и бяха изцедили последните капчици кола от термоса на баща му, когато майка му предлагаше да си тръгват, върхът на изгнилата подпора отново започваше да се показва. Отначало плахо надничаше сред прииждащите вълни, а после се появяваше изцяло. Точно когато бяха изхвърлили боклука в голямата кофа с надпис: „Пазете брега чист“, бяха прибрали играчките на Поли (казвам се Поли, аз съм Поли и довечера мама ще намаже с плажно масло изгорялата ми кожа — тази мисъл успя да разкъса буреносния облак, който непрекъснато обвиваше съзнанието му).

… и отново бяха сгънали одеялото, подпората бе изцяло навън, почернелите, лъснали от слуз, колове бяха покрити с морска пяна. Баща му се бе опитал да му обясни, че всичко зависи от прилива, но Поли беше абсолютно убеден, че подпората е най-важна. Приливът идваше и си отиваше, подпората оставаше, само че понякога не се виждаше. Приливът не можеше да съществува без подпората.

Споменът за нея кръжеше в съзнанието му и го подлудяваше като конска муха. Опитваше се да схване смисъла му, но дълго време звуците му пречеха.

Фейън — н — н

Ъмбър — у — у — н

Понякога те спираха. Понякога той спираше.

Първият му ясен спомен, изтръгнат от замъгленото му съзнание, бе, че дъхът му спира; внезапно усети, че не може да диша; но това бе прекрасно, дори великолепно; беше издържал доста, но болките вече бяха непоносими — изпитваше радост, че напуска играта.

Усети как някаква уста се прилепи към неговата — несъмнено беше женска, въпреки че устните бяха твърди и сухи — дъхът на непознатата нахлу в гърлото му и изпълни белите му дробове. Щом устните се отдръпнаха, Пол за първи път усети миризмата на тъмничарката си, която против волята му бе вкарала въздух в гърдите му, все едно, че бе мъж, изнасилил съпротивляваща се жена. Дъхът й вонеше на отвратителна смесица от ванилови сладки, шоколадов сладолед, сос от печено пиле и фъстъчен десерт.

Дочу глас, който изкрещя:

— Дишай, по дяволите! Дишай, Пол!

Устните й отново се прилепиха към неговите. Дъхът й отново нахлу в гърлото му; напомни му силния повей на вятъра, последвал преминаването на вагоните на метрото, който разпилява по перона разкъсани вестници и захвърлени опаковки от шоколад. Сетне устните й се отдръпнаха и той си помисли: „За Бога, опитай се да не дишаш през носа!“, но не успя да се подчини на вътрешния глас и си помисли, че повече не може да издържа отвратителната воня.