Мизъри

И това не бе всичко. Късно следобед, когато селяните започнаха да се стичат в замъка, за да поднесат съболезнованията си на опечаления господар, старият Шайнбоун се бе върнал. Изглеждаше уморен и сякаш не бе на себе си — нищо чудно за човек на неговата възраст, който твърдеше, че се ръкувал със самия Уелингтънски херцог, когато той (Шайнбоун, не Уелингтън) бил малък. Джофри си мислеше, че историята с херцога е измислена, но старият Шайни (както го наричаха двамата с Ян) го бе лекувал още от малък и дори тогава му се струваше стар. Естествено, в детските очи всеки двайсет и петгодишен човек е старец, но все пак Шайни навярно имаше седемдесет и пет години.

Беше стар… през последните двайсет и четири часа не бе подгънал крак… наистина бе възможно стар и уморен човек да допусне грешка.

Страхотна, непоправима грешка!

Тази мисъл бе накарала Джофри да напусне дома си в мразовитата нощ и да препуска под мрачното небе, където луната се криеше зад облаците.

Нима бе възможно лекарят да допусне подобна грешка? Някакъв страхлив гласец му нашепна, че е по-добре завинаги да загуби Мизъри, отколкото да се сблъска с неизбежните последствия от подобна грешка. Спомни си, че когато Шайни влезе…

Джофри седеше до Ян, който несвързано бърбореше и си припомняше как двамата бяха измъкнали Мизъри от подземната тъмница в двореца на онзи луд виконт Льору; как бяха избягали, скрити в натоварена със сено каруца; как в критичния момент Мизъри бе отвлякла вниманието на стражите, като бе измъкнала от сеното босия си крак. Джофри бе потънал в собствените си спомени за това приключение и изпитваше още по-голяма мъка. Сега се проклинаше, защото беше длъжен да забележи странното поведение на лекаря.