Теменужки в снега
- Автор: Грасо Патриша
- Серия: dukes trilogy #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужки в снега». Краткое содержание книги:
Той спря на вратата на салона и се загледа в Изабел. С меката си като коприна златисторуса коса, грациозния профил и розова рокля тя приличаше на някой ангел.
Сякаш усетила изпитателния му поглед, Изабел обърна глава и го видя. Веднага престана да свири и го дари с лъчезарна усмивка.
— Добро утро, Джон.
— Все още не мога да разбера как успяваш да направиш така, че изпълнението ти да звучи като дует — рече Джон, докато прекосяваше салона, за да седне в креслото до нея.
В очите на Изабел заблестяха палави искри.
— Моят ангел хранител изпълнява втория глас. Трябва да призная, че той свири по-добре от мен.
— Стига, запази музикалните си тайни — отвърна Джон с усмивка.
— Не вярваш в ангели? — Изабел му хвърли подигравателен поглед. — Какво ще кажеш тогава за акустиката на салона?
Джон избухна в звучен смях. Тя бе най-хитрата, но и най-очарователната вещица, която бе срещал някога.
— Както виждам, по някакво щастливо стечение на обстоятелствата си сама — каза той.
— Делфиния и дъщерите и са на визити — обясни тя.
— А теб това занимание не те привлича? — попита той, макар вече да знаеше отговора.
— Ни най-малко.
— Изпратих на госпожица Джунипър покана за нашата сватба и достатъчно пари, за да си купи подходяща рокля — рече Джон.
— Аз също можех да го сторя — отвърна Изабел. — Не бихме ли могли да изчакаме, докато Майлс се върне? Все пак съм единствената му сестра.
Джон се поколеба. С всеки изминал ден отношенията между Англия и Съединените щати се обтягаха все повече и повече, така че конфликтът вече изглеждаше неизбежен. Ако в момента на избухването на войната братята им се окажеха в Ню Йорк, това щеше да отложи отпътуването им за неопределено време. Той обаче не искаше да тревожи годеницата си.
— Не можем да чакаме, докато братята ни се върнат — отвърна Джон с нетърпящ възражение тон. Той се премести по-близо до нея и долови сладкото й ухание на теменужки. — Ухаеш толкова хубаво, че изпитвам желание да те излапам цялата.
Изабел се изчерви и смени темата.
— Много, много отдавна моят ангел хранител предрече, че ще се появиш в живота ми.
— Знаел е за съществуването ми още преди нашата първа среща?
— Да, всъщност моят ангел хранител е жена и се казва Жизел. Тя знае много повече, отколкото ние, смъртните — обясни му тя. — Предрече ми, че ще се омъжа за един тъмен принц.
— Значи се казва Жизел — Джон смръщи чело. — Всъщност аз съм само херцог, но ти благодаря, че ме направи принц.
— Принцовете не носят непременно корони — отвърна Изабел. — Приблизително така се изразява Жизел.
— Изглежда, тя притежава известно количество здрав човешки разум… Преди да съм забравил, искаш ли да се разходим утре из Хайд Парк?
— С най-голямо удоволствие.
Джон се наведе толкова близо до нея, че уханието й на теменужки замая сетивата му. С пленителна усмивка той наведе глава и я целуна нежно.
— Госпожице Монтгомъри, вие сте самото изкушение — прошепна тон току пред устните й.
— Плътското желание е един от седемте смъртни гряха, ваша светлост — обясни му Изабел и развали магията.
Джон стана, усмихвайки се.
— Тогава до утре в девет.
— Ще ви чакам — Изабел го съпроводи до вратата на салона. — Да се надяваме, че времето ще бъде хубаво.
— Дете мое, ще поръчам щедро слънце, безоблачно небе и нежен бриз.
— И може би няколко перести облачета за украса?
— Това може да се окаже по-трудно — отвърна Джон с хлапашка усмивка. — Ще видя какво мога да направя.
„Какво божествено провидение“ — възхитено помисли Изабел, когато на следващата сутрин дръпна завесите, за да погледне през прозореца.
Виолетовият хоризонт бе обагрен от светлите ивици на оранжевите слънчеви лъчи, които обещаваха чудесен ден с безоблачно небе, а напъпилите клони на дърветата дори не помръдваха — сигурен знак за тихо и спокойно време.
— Господ трябва да е чул негова милост — подхвърли тя през рамо. — Успял е да издейства прекрасна утрин за нашата разходка.
— Аз свърших това вместо него — промърмори Жизел, замислено гледайки огъня в камината.
— Защо си толкова мрачна? — Изабел прекоси стаята и седна срещу нея на облегалката на едното от креслата.
— Сен-Жермен ме чу и видя — оплака се възрастната жена, — и въпреки това все още се съмнява в моето съществуване.
— Изключително е трудно да убедиш един скептик, ако не и невъзможно — отвърна Изабел.
— Винаги съм си мислела, че да видиш, означава да повярваш — възрази Жизел.
— Само за мъжете на име Тома.
— Колко смешно.
— Дай време на Джон — рече Изабел. — Двете заедно ще укрепим вярата му в божественото провидение.