Теменужки в снега

Тази мисъл му минаваше през главата навярно за стотен път, откакто преди пет дена се бяха сгодили. Веднъж вече бе женен за една лекомислена жена, която дълбоко го бе наранила, а Изабел изглеждаше още по-непостоянна. За разлика от Ленор, имитирала чувства поне в началото, Изабел Монтгомъри се държеше хладно и недружелюбно.

Защо желаеше жена, която не изпитваше нищо към него? Дали причината бе в острия й ум? Или в необикновената й красота? Или съдбата бе пожелала вечно да бъде правен на глупак от жените?

Джон стоеше в работния си кабинет и гледаше през прозореца към обширния парк. Предпочиташе това помещение в задната част на градската си резиденция, защото предлагаше гледка към земите му и го откъсваше за кратко от градския шум. Когато му омръзнеше да се занимава със счетоводни книги, договори и делова кореспонденция, можеше да протегне крака и да се загледа през прозореца, без пред погледа му да се изпречват карети или забързани минувачи. Днес обаче усамотението не му носеше радост, а го караше да съжалява за последната си грешка, за годежа си с Изабел Монтгомъри.

След известно време Джон се отърси от тези мисли и се съсредоточи върху пробуждащия се живот в градината му. Чашките на нарцисите се подаваха изпод форзициите, а моравата край господарската къща се бе превърнала в море от теменужки, което отново му напомни за Изабел.

— Простете, ваша светлост.

Гласът на иконома накара Джон да загърби прозореца.

— Да, Добс?

— Барон Бароус пристигна току-що, ваша светлост.

— Поканете го да влезе — нареди Джон и седна на стола си зад махагоново писалище.

Добс кимна и напусна помещението. Няколко мига по-късно се върна заедно с барона и затвори след него вратата, за да могат двамата мъже да разговарят необезпокоявани.

— Седнете, Спюинг — Джон посочи едното от поставените пред писалището му кресла.

— Благодаря, ваша светлост — Стивън Спюинг седна и огледа крадешком кабинета. — Възхищавам се на изискания ви вкус.

— Намирам кабинета си за доста уютен — Джон посегна към кристалната гарафа и двете кристални чаши, които стояха на сребърен поднос върху писалището му. — Едно уиски?

— С удоволствие, ваша светлост.

Джон наля и подаде едната чаша на барона. След това вдигна своята:

— За ваше здраве.

— И за ваше също — побърза да отвърне по-младият мъж.

Двамата мъже изпразниха чашите си.

— Моите поздравления за предстоящата женитба, ваша светлост — каза Спюинг.

— О, значи вече сте научил новината? — попита Джон, докато тъмните му очи изучаваха младия мъж.

— Всъщност, ваша светлост, цял Лондон само за това говори — поде баронът. След това, сякаш опасявайки се, че херцогът може да се ядоса, че е обект на слухове, добави: — „Таймс“ пръв съобщи новината.

— Да, зная — Джон се ухили и отново напълни чашите. — Всъщност не съм ви поканил, за да говорим за моята сватба, а за вашата.

— Моята? — изненадано повтори Спюинг. — Как да разбирам това, ваша светлост?