Теменужки в снега

Изабел се усмихна неволно. Тя прекоси стаята, седна в свободното кресло и взе мазолестата длан на Жизел в своите.

— Прости ми грубостта, но къде се бави обещаният от теб принц?

Обезсърчена от въпроса на младата жена, Жизел поклати глава.

— Дете мое, Джон Сен-Жермен е тъмният принц.

— Не ти вярвам.

— Вече ти казах, че принцовете не носят непременно корони.

— Джон не прилича на мъжа, чието лице зърнах във водите на Ейвън — възрази Изабел.

— Тогава ти го видя с очите на десетгодишно момиче — рече Жизел. — Сега си жена, която сутринта със сигурност бе доста силно привлечена от него.

Изабел се изчерви от смущение. Дали нейният ангел хранител не е бил наблизо, докато те двамата с Джон… Тя се опита да прогони тази обезпокоителна мисъл. В този момент на вратата се почука.

— Да? — извика Изабел.

— Госпожице, всички са в салона и ви очакват — осведоми я икономът.

— Благодаря, Пебълз.

Изабел излезе от стаята си и бавно се запъти към салона, който се намираше на първия етаж. Преди да влезе, дочу през отворената врата едната от доведените й сестри да се оплаква:

— Невероятно, как е успяла да оплете херцога — жалваше се Рю.

Думите й бяха последвани от звучна плесница, Изабел чу и гласа на мащехата си.

— Не можеш ли поне един-единствен път да си затваряш устата?

Изабел стисна медальона си, изправи рамене и влезе в салона, но спря още на прага, смутена от вперените в нея погледи. Когато чу братът на херцога да се смее тихо, тя отново посегна към медальона си.

— На собствения си годеж се е облякла в черно — възкликна Лобелия.

— Изабел Монтгомъри — заплашително повиши глас Делфиния, — веднага се качи горе и…

С властен жест Джон я накара да замълчи, след което стана и се приближи към Изабел. Тъмните му очи потърсиха погледа й, в който не се забелязваше и следа от смущение. Тя забеляза, че ъгълчетата на устните му трепнаха, сякаш с усилие се въздържа да не се усмихне.

Учуди я фактът, че Джон не бе ядосан, а дълго се вглежда в очите й. След това той поднесе дланта й към устните си и я целуна.

— Бел, тази вечер изглеждаш очарователно — спокойно рече той. — Считам себе си за най-щастливия сред мъжете.

За части от секундата Изабел се запита дали не й се подиграва. Каквито и да бяха намеренията му, тя трябваше да поговори насаме с него и да му даде възможност да се откаже от прибързаното си решение.

— Ваша светлост, мога ли…

— След случилото се помежду ни тази сутрин няма нужда от формалности — прекъсна я той, снишавайки глас, така че само тя да го чуе.

Изабел се изчерви.

Джон постави длан на поруменялата й буза и се вгледа в лицето й.

— Пари ли?

Изабел погледна крадешком останалите присъстващи.

— Преди да подпишем договора, трябва да говоря с теб.

Джон кимна.

— Връщаме се веднага — обясни на останалите той, след което отново се обърна към нея. — Ела, да отидем в кабинета на брат ти.