Теменужки в снега
- Автор: Грасо Патриша
- Серия: dukes trilogy #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужки в снега». Краткое содержание книги:
Уилям Гримсби кимна, докато минаваше покрай тях, но чернокосата жена съвсем неочаквано спря коня си пред каретата.
— Добро утро, ваша светлост — рече жената с котешка усмивка.
— Как сте, Лизет? — вежливо отвърна Джон, но изражението му остана навъсено, което ясно говореше за неудоволствието му от появата на тази жена.
— Направо превъзходно — отвърна Лизет. — Но вие навярно отдавна знаете това, ваша светлост — погледът й спря върху Изабел, която с огромно усилие на волята му устоя. — Това вашата годеница ли е?
Джон кимна.
— Изабел, позволи ми да ти представя Лизет Дюпре.
Изабел би трябвало да се усмихне вежливо на дамата, но подигравателното изражение на Уилям я смути. Нещо ставаше и тя бе единствената, която нямаше представа какво бе то. Висящото във въздуха напрежение почти можеше да се пипне.
— Току-що наруши всички норми за приличие — обърна се към Джон Гримсби.
Изабел реши, че бе сбъркала в преценката си за графа, който бе всичко друго, освен общителен и тактичен. А и не разбра забележката му, а това неимоверно я ядоса.
— Изненадан съм да ви видя в компанията на Гримсби — обърна се Джон към жената.
— Очакват ви още много изненади, ваша светлост — Лизет пришпори коня си и двамата с графа се отдалечиха.
Изабел впери поглед в разкривеното от гняв лице на годеника си. Когато се огледа, тя забеляза, че са наблюдавани. Седящите в спрелите наоколо карети мъже и жени извръщаха поглед, когато срещнеха нейния.
— Какво означава всичко това? — попита тя.
— Нищо.
Изабел знаеше, че той лъже. Отгатна това по упорито вирнатата му брадичка.
— Стига разходки за днес — рече Джон и обърна каретата. Обратния път до Монтгомъри Хаус изминаха мълчаливо. След като я бе въвел в къщата, той веднага се сбогува и я остави сама с мислите за странната среща в Хайд Парк.
Дни наред Изабел не престана да се пита какво бе развалило настроението на Джон при появата на Уилям Гримсби и Лизет Дюпре. Дали бе ядосан на граф Рипън? На Лизет Дюпре? Или, още по-лошо, причината за това бе фактът, че чернокосата красавица се разхождаше в компанията на Уилям Гримсби? Бил ли е Джон влюбен в Лизет Дюпре? Нима ревнуваше? И защо не бе срещала Лизет Дюпре на никой от приемите, на които бе присъствала?
Изникваха все нови и нови мъчителни въпроси. Какво значеха думите на Гримсби, че Джон бил престъпил всички норми за приличие? За какви изненади говореше Лизет?
Изабел съзнаваше, че колкото и да си блъска главата над тези въпроси, дълбоко в себе си се бои от истината. Дори Жизел запазваше странно мълчание.
Наближаваше денят на свети Георги, за който бе насрочено празненството по случай годежа й с Джон, и Изабел бе погълната от трескави приготовления. В мигове на почивка тя сядаше и разглеждаше годежния си пръстен, който подобно на златния медальон бе източник на сила за нея.
Жизел я бе уверила, че Джон е обещаният тъмен принц и Изабел вярваше, че херцогът е нейната съдба, макар от деня на разходката им в Хайд Парк той да се държеше много дистанцирано. Двамата бяха родени един за друг. Единствено заедно можеха да открият истинско и трайно щастие. Може би междувременно тя наистина се бе влюбила в него, във всеки случай бе простила на Жизел за първоаприлската й шега. Съжаляваше единствено, че брат й не е в Англия. Ех, да можеше Майлс да се върне за сватбата й и да я отведе до олтара! Вместо това щеше да влезе в църквата така, както бе правила това в продължение на осемнадесет години — сама.
Вечерта на празненството по случай годежа й с Джон най-сетне настъпи. Изабел затвори след себе си вратата на стаята си и забърза по коридора на втория етаж към главното стълбище. От вълнение страните й бяха поруменели.
Носеше снежнобяла рокля с дълбоко деколте и бе обула обувки за танци.
Небрежно преметнала наметката на лявата си ръка, Изабел се опитваше да свали белите ръкавици, без при това да изпусне ветрилото си. Коридорът бе необичайно тих. Делфиния и дъщерите й навярно вече бяха тръгнали за имението на херцогинята.
Изабел спря за миг, за да се успокои, преди да слезе по стълбите. Надяваше се Джон да не е много ядосан от закъснението. В края на краищата човек не се сгодява всеки ден.
Изабел бавно заслиза към главния вход. Най-напред зърна Пебълз, който напрегнато наблюдаваше стълбището, а след това и нервно крачещия насам-натам Джон. Когато чу стъпките й, той се обърна и тя забеляза сърдитото изражение да изчезва от лицето му, на което сега се изписа възхищение и гордост.
— Чакането си заслужаваше — промърмори той, поднасяйки облечената й в ръкавица ръка към устните си. — Изглеждаш пленително.