Камъкът на полуръста

— Още тази сутрин ще говоря със Сребърната лейди — опита се да го успокои Харкъл. — Сигурен съм, че…

— Алустриел е тук? — прекъсна го Бруенор.

— Ами да — отвърна Харкъл. — Реши да поостане някой и друг…

— Къде е?

— В долния край на коридора.

— Коя стая?

— Утре заран ще те заведа… — започна Харкъл.

Бруенор сграбчи предницата на нощницата му и го дръпна надолу, докато очите им се изравниха. Долепил плътно лицето си до лицето на магьосника, така че носът на Харкъл се изкриви на една страна, Бруенор повтори въпроса си бавно и отчетливо, така, както искаше да му отговорят:

— Коя стая?

— Зелена врата, веднага след перилата — с мъка успя да каже Харкъл.

Бруенор му смигна весело и го пусна, после заобиколи Кати-Бри, отвръщайки на развеселения й поглед с решително поклащане на главата, и се втурна обратно в коридора.

— О! Но той не бива да безпокои лейди Алустриел по това време! — притеснено възкликна Харкъл.

Кати-Бри не успя да сдържи смеха си:

— Ами спри го тогава!

Харкъл се вслуша в тежките стъпки на джуджето, които се отдалечаваха по коридора, босите крака на Бруенор трополяха като камъни по дървения под.

— Не, не мисля, че ще го направя — отвърна Харкъл и по устните му плъзна развеселена усмивка.

Макар и събудена посред нощ, лейди Алустриел бе все така красива, прекрасната й сребърна коса излъчваше своя собствена, приглушена светлина, като нежният здрач, който плъзва над земята веднага след залез-слънце. При вида й Бруенор се опита да се успокои, припомняйки си къде се намира и как подобава да се държи в присъствието на една кралица.

— Ъ-ъ-ъ — заекна той, внезапно засрамен от постъпката си. — Моля за извинение, лейди Алустриел…

— Късничко е, кралю Бруенор — при вида на джуджето, облечено само по нощница и с еднорогия шлем на главата, Алустриел не можа да сдържи развеселената си усмивка. — Какво те води при мен в този час на нощта?

— Ами с всичко дето стана тез’ дни, така и не разбрах, че още си в Дългата седловина, лейди — обясни Бруенор.

— Няма да си тръгна, без да ти се обадя — все така сърдечно отвърна Алустриел. — Нямаше смисъл да си разваляш съня… нито пък моя.

— Не съм дошъл, за да се сбогувам — каза Бруенор. — Тук съм, защото се нуждая от помощта ти, лейди.

— Незабавно?

Бруенор кимна отривисто.

— Помощ, за която трябваше да те помоля, още преди да пристигнем в имението.

Алустриел разбра, че джуджето е напълно сериозно и го въведе в стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Трябва ми една от онез’ колесници — каза Бруенор. — За да ида на юг.

— Искаш да настигнеш приятелите си и да им помогнеш да спасят полуръста, така ли? — досети се Алустриел.

— Да — отвърна Бруенор. — Знам къде ми е мястото.

— Ала аз не мога да те придружа — каза Алустриел. — Не мога да изоставя града си и да тръгна из Царствата.

— Никога не бих те помолил да го направиш, лейди.