Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— За да ги заблуди — вметна Ла Вал. — Да ги накара да повярват, че няма да срещнат никакви пречки по пътя си на юг.
— Ентрери не би постъпил така — отвърна Оберон и Пук се съгласи с него. — Никога досега не съм го виждал да използва толкова елементарни номера, за да спечели надмощие над враговете си. Да се изправи лице в лице с неприятелите си и да ги победи — така действа той и само такава победа може да му достави истинско удоволствие.
Двамата магьосници и Пук, чийто успех се дължеше именно на умението му да взема правилното решение в подобни озадачаващи ситуации, замълчаха за миг, опитвайки се да измислят как да постъпят. Единственото, от което Пук се интересуваше, бе да си получи обратно рубинения медальон. Магическият предмет щеше да увеличи десетократно влиянието му… кой знае, може би щеше да успее да му спечели дори благоразположението на самия Калимшански паша.
— Това не ми харесва — проговори най-сетне той. — Не искам нищо да попречи на връщането на полуръста и рубина.
Преди да продължи, той още веднъж обмисли решението си, после се приведе над рамото на Ла Вал, за да вижда по-добре Оберон.
— Все още ли поддържаш връзки с Пиночет? — попита го лукаво.
Оберон веднага се досети какво си е наумил Пук.
— Пиратът не забравя приятелите си — отвърна той със същия тон. — Отбива се при мен всеки път, когато минава през Балдуров яз. Пита и за теб, надява се, че със стария му приятел всичко е наред.
— А сега се намира около островите, нали?
— Търговските кораби са поели на юг от Града на бездънните води — изсмя се Оберон. — Бягат от зимата и идват насам, за да продължат търговията си в южните земи. Къде другаде може да бъде един опитен пират по това време?
— Отлично — промърмори Пук.
— Да уредя ли топло посрещане за преследвачите на Ентрери? — Оберон нямаше търпение да помогне на пашата, а и всичко това силно го забавляваше.
— Три кораба — нареди Пук. — Не искам да поемам ненужни рискове. Нищо не бива да попречи на завръщането на полуръста. Ние с него имаме доста неща да си кажем!
Оберон се замисли за миг.
— Жалко — отбеляза той. — „Морски дух“ беше добър кораб.
Тонът, с който Пук отговори, ясно показваше, че няма да търпи никакви грешки:
— Беше.
Тежестта на кралската корона.
Окован с тежки вериги, полуръстът висеше надолу с главата, а под него бълбукаше казан с вряла течност. Не, не вода, това тук беше доста по-тъмно. По-червеникаво.
Като кръв.
Ужасяващият механизъм проскърца и полуръстът увисна още по-близо до кипящата течност. Лицето му бе разкривено от болка и ужас, устата му — широко отворена, сякаш крещеше с всички сили.
Ала вик не последва. Единственият звук, който се чуваше, бе стенанието на ръждясалия механизъм и зловещият смях на невидимия мъчител.
Мъглата, която обгръщаше всичко, започна да се разсейва и разкри страховит механизъм. Върху лоста лежеше ръка, просто ръка, без никакво тяло, и бавно го натискаше.
За миг полуръстът увисна неподвижно.
После злият смях се разнесе отново. За последен път. Ръката стисна лоста и го натисна с всичка сила. Механизмът се завъртя с огромна бързина.
Пронизващ писък заглуши скърцането на лоста и зловещия смях — ужасяващ, мъчителен, агонизиращ.
Още преди да успее да отвори очи, горещата пот влезе под клепачите му и го опари. Бруенор избърса лицето си и разтърси глава, мъчейки се да се отърси от страховитата картина и да разбере къде се намира.
Всъщност лежеше в меко легло, в една удобна стая в Бръшляновото имение. Съвсем новите свещи, които бе запалил преди да си легне, бяха почти изгорели. Не че му бяха помогнали особено — и тази нощ, както всички останали, откакто бе дошъл в имението, беше същата. Още един ужасяващ кошмар.
Бруенор се обърна и седна в леглото. Всичко си беше както трябва. Митралните му доспехи и златният щит лежаха на един стол в другия край на стаята, брадвата, с която си бе пробил път навън от дуергарската бърлога, бе подпряна до стената заедно с ятагана на Дризт, а върху единствения скрин в стаята бяха поставени два шлема — единият бе очуканият му, еднорог шлем, който го бе пазил в опасните приключения, които джуджето бе преживяло през последните два века, а другият бе скъпоценната корона на краля на Митрал Хол, обсипана с безброй безценни камъни.
Ала за Бруенор нищо не беше както трябва. Всички дни, прекарани в Бръшляновото имение, бяха изпълнени с вълнението от онова, което му предстоеше, с дълги разговори за армиите, които идваха от Адбарската цитадела и от Долината на мразовития вятър, за да му помогнат да освободи древното царство на дедите си от злото, което го бе осквернило. Бруенор имаше чувството, че раменете вече го болят от многобройните потупвания на харпъловци и техните гости, всички изгарящи от нетърпение да го поздравят предварително, задето най-сетне бе на път да си възвърне трона на своите предци.