Мъжът, момчето [1999 г.]

— Когато бях на дванайсет години, това ме притесняваше — поясни Сид. — Сега ми харесва. Харесва ми, че бяха толкова влюбени. Знам какво ти се върти в главата — че изобщо не е било така и просто ми е приятно да си ги представям влюбени. Може би двамата са си лазели по нервите и са си подвиквали. Но ти казвам какво съм видяла с очите си. Бяха луди един по друг. Бяха си намерили еша.

После една неделя Сид отишла с приятелки в един от големите универсални магазини, когато най-голямата сестра дотичала да ѝ каже, че баща им е починал от инфаркт.

— Мама не остаря за едно денонощие — допълни Сид. — Няма такова нещо. Но заживя с миналото. Сигурно си е мислила, че най-доброто е свършило. Продължи да ходи на работа. Продължи да ни готви. Но често гледаше стари филми. Колекцията ѝ сигурно отчасти е повлияла и на мен. Когато срещнах оня мъж, заради когото дойдох в Англия, реших, че той е Рет Бътлър.

Става ми кофти, ако някой подхване разговор за предишните си любови. Всички надежди, които са били опропастени, всички рани, които не са заздравели, цялата горчилка и разочарование да видиш как любовта ти е захвърлена на боклука… чуя ли всичко това, и цялата вечер ми отива на кино. Сид явно го усети. Смени темата и вместо да разказва тъжната си история, се вживя в ролята на чуруликаща екскурзоводка.

— Знаеш ли, че „Хюстън“ е първата дума, изречена на Луната? — обясни ми тя. — Наистина! Нийл Армстронг е предал в Центъра за управление на полетите: „Хюстън, кацнахме успешно!“

— Преди да те срещна, всъщност не съм се замислял много-много за Хюстън — отвърнах аз. — Той не е от американските градове, за които непрекъснато се сещаш.

— Не е като тук — допълни Сид. — Стига да го боядисат, ще се превърне в истинска забележителност. Покрай пътя има заведения, пълни с жени, които сякаш са слезли от песен на Ханк Уилямс. Но ако си млад, в събота ходиш в „Ютакан“, където момичетата се опитват да приличат на Памела Андерсън, а момчетата задължително изглеждат като Мийтлоуф.

— Горе-долу като в Есекс — отбелязах аз. — Та къде го срещна този англичанин?

— В „Ютакан“. Една съботна вечер. Попита ме дали да ме черпи нещо и аз му отказах. После ме покани на танц и аз приех. Работеше като куриер в Хюстън. С това се занимава. Разнася с мотоциклет бързи пратки. Нещо като обвеян със слава пощальон. Аз естествено се прехласнах.

— И в крайна сметка се оказа, че той не е Рет Бътлър.

— Е, оказа се, че дори Кларк Гейбъл не е Рет Бътлър.

— Въпреки това си дошла с него в Лондон.

— Да.

— Защо не си останала там? Защо са му духнали под опашката?

— Няма такова нещо, не са му духнали. Оженихме се. Той получи зелена карта. Знаеш ли, че зелената карта всъщност е розова?

Поклатих глава.

— И ние се изненадахме. Наложи се да се явим на няколко интервюта в Имиграционната служба, за да се уверят, че наистина се обичаме. Показахме им албума със сватбените снимки и те не ни създаваха спънки. Можехме да останем там, докато сме живи. — Тя се позамисли. — Според мен той реши, че може да постигне повече в тоя живот. Понякога се случва в Щатите да се почувстваш несретник. Затова дойдохме тук.