Мъжът, момчето [1999 г.]

Нямаше задача, която да е непосилна за сандъчето му с инструменти, поддържано в безупречен ред. Беше му приятно, когато Джина го хвалеше — е, тя прекаляваше с благодарностите и комплиментите, — но и без тях пак щеше да ни помага. Мама беше права, когато го наричаше „къщовник“. Аз бях пълна противоположност. Бях вързан в ръцете.

След като баща ми свали страничните колелца, Пат направо пребледня от страх. Бях на път да избухна после обаче се овладях. Знаех, че дам ли воля на гнева си, няма да има спиране, ще избълвам всичко, трупало се през всичките ми трийсет години: това, че съм мързелив, а татко се оправя във всичко, че съм плах, а баща ми се държи като истински мъж, че само си мечтая за тих спокоен живот, докато баща ми прави, струва, но постига своето.

Не исках всичко това да се разрази пред Пат. Най-малкото в днешния ден. В който и да е ден. Ето защо загледах как татко помага на сина ми да се качи на колелото.

— Само опитай — взе да го убеждава той. — Ако не ти хареса, спираме. Спираме веднага. Чу ли, моето момче?

— Добре, дядо.

Баща ми хвана с едната ръка дръжката на колелото, а с другата — седалката отзад. Пат се вкопчи в дръжките не на живот, а на смърт и сложи без особено желание вече охлузените си школски обувки върху педалите. Колелата се завъртяха. Тръгнах подире им като намусен ариергард, подминахме люлките и пързалките и отидохме при безлюдната морава.

— Държиш ли ме? — попита Пат.

— Държа те, държа те — успокои го татко.

— Може ли в събота вечер да ти оставя Пат? — попитах аз.

— В събота вечер ли? — повтори баща ми, сякаш го моля кой знае какво, макар и да съм наясно, че заредени с едно-две хапчета „Екстази“, те с мама точно тогава обикалят дискотеките.

— Да, ще излизам.

— Разбира се — отвърна той. — Винаги сме готови да гледаме детето. По работа ли ще излизаш?

— Няма да излизам по работа, татко. Ако случайно си забравил, в момента съм безработен. Ще излизам с едно момиче. — Прозвуча ми кофти. — С една жена.

И това ми прозвуча кофти. Мислех, че баща ми ще спре. Все така наведен, той обаче продължи да прикрепя велосипедчето на Пат, докато криволичехме сред лайката и кучешките изпражнения.

— С каква жена? — попита ме.

— Само приятелка ми е. Сигурно ще отидем на кино.

Сега вече баща ми спря, изправи се и както си разтъркваше кръста, ме погледна.

— Нима смяташ, че е уместно при твоето положение?

— Да ходя на кино ли? Не виждам защо да не ходя.

— Не ти говоря за киното. Говоря ти, че ще излизаш с чужда жена точно след като… — Той кимна към качулката на якенцето на Пат. — Сам знаеш.

— Тя не е чужда жена — възразих аз. — И ще ходим на кино. Нямаме намерение да забягваме.