![Мъжът, момчето [1999 г.] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/7/mzht-momcheto-1999-g-download.jpg)
Мъжът, момчето [1999 г.]
- Автор: Парсонс Тони
- Серия: Хари Силвър #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът, момчето [1999 г.]». Краткое содержание книги:
После, когато колата с включен двигател вече беше на алеята пред нас, се озовавах в ръцете на татко, който ме вдигаше от задната седалка, както бях омотан в карираното одеяло, което той винаги държеше в автомобила — за пътуванията до морето и при роднините, а също за посещенията в лондонския „Палейдиъм“.
Напоследък се будя от всичко. От някой пияница, който се прибира със залитане у дома, от затръшната врата на автомобил, от фалшива тревога на километри от нас: скачам като ужилен и после, загледан в тавана, будувам с часове. Но когато бях малък и спях отзад в колата на татко, и с топ не можеха да ме вдигнат. Почти не се отърсвах от сънищата, когато пристигахме у нас и ме качваха по стълбите до леглото, обгърнат от карираното одеяло и ръцете на баща ми.
Искаше ми се и Пат да има такива спомени. Искаше ми се и Пат да се чувства толкова сигурно. Но Джина си беше отишла, старото ни фолксвагенче беше продадено, за да покривам разходите по къщата, и напоследък Пат се возеше до мен в „Ем Джи Еф“-а — правеше всичко възможно да не заспи дори когато се връщахме от нашите и ни предстоеше да пътуваме цял час по безлюдните шосета.
Искаше ми се и моят син да се вози по същия начин на кола, както аз навремето, като малък. Но нищо вече не беше същото.
Към края на дългата сутрин се обади Сид.
— Как мина? — попита тя.
Наистина беше загрижена. Хареса ми още повече.
— Беше притеснен — отвърнах аз. — Когато стана време да се сбогуваме, брадичката му пак затрепери. Имаше и някоя и друга сълза в очите. Но не в неговите, а в моите, разбира се. Пат се чувстваше прекрасно.
Тя се засмя и аз си представих как заведението, където работеше, грейва и става по-прелестно.
— Мога и да те разсмея — отбелязах аз.
— Да, но сега трябва да се връщам на работа — каза Сид. — Защото не можеш да ми плащаш сметките.
Така си беше. Не можех да плащам дори своите.
В края на първия учебен ден баща ми дойде да приберем заедно Пат.
— Изненада — рече, докато спираше тойотата точно пред входа.
Не уточни за кого е изненадата: за Пат или за мен.
В три и половина, когато децата се изсипаха на двора, видях, че няма никаква опасност да изгубя в навалицата сина си. Дори сред стотици малчугани, облечени горе-долу еднакво, пак откриваш от километър детето си.
Пат беше с Пеги, момиченцето, обещало да се грижи за него. То ме погледна с очи, сторили ми се странно познати.
— Хубаво ли беше? — попитах аз сина си. Беше ме страх да не се закани, че няма да диша повече, ако му се наложи да дойде още веднъж тук.
— Знаеш ли? — отвърна моето момченце. — Всички учителки са с еднакви имена. Казват се Госпожица.
Баща ми го гушна и го целуна. Кога ли Пат щеше да започне да се дърпа и да отказва да го целуваме? Той млясна дядо си по лицето — страстно и пламенно, както се беше научил от Джина, — и аз разбрах, че имаме още малко време.
— Колелото ти е в багажника на дядо — рече баща ми. — На път за къщи ще се отбием в парка.
— Пеги може ли да дойде с нас? — попита Пат. Погледнах момиченцето със сериозните очи.
— Разбира се, че може — отговорих. — Но първо трябва да питаме майката или бащата на Пеги.
— Мама е на работа — уточни детето. — Татко също.
— А кой ще те прибере?
— Бианка — каза Пеги. — Бавачката. Въпреки че вече не съм бебе, за да имам бавачка.
Огледа се сред множеството възрастни, дошли да приберат малчуганите, и накрая зърна когото търсеше. През тълпата вървеше момиче, което надали имаше и двайсет години и беше захапало цигара.
— Ето я Бианка — посочи детето.
— Ела, Пеги — рече момичето и ѝ протегна ръка — Хайде да тръгваме.
Пат и Пеги се спогледаха.
— Ще се поразходим час-два из парка — обясних аз на Бианка. — Пеги може да дойде с нас. Вие също, разбира се.
Детегледачката само поклати рязко глава.
— Трябва да вървим — каза ми.
— Е, до утре — рече момиченцето на Пат.
— Да — отговори той.
Пеги му се усмихна, а Бианка я затегли през оредяващата навалица.
— Ще се видим утре — провикна се синът ми. — В училище.
Ръчичките му бяха мръсни, по лицето му имаше следи от водни боички и парченце май от сандвич с яйца. Инак беше весел. Училището му понасяше.
Още една разлика между мен и баща ми. След като Пат падна в празния плувен басейн, предпочитах никога повече да не виждам проклетото велосипедче. Но през един от онези безкрайни часове в болницата татко отскочи до парка и прибра колелото.
Било си там, където го бяхме зарязали, климнало на една страна в дълбоката част на празния басейн, било здраво, ако не броим изкривената дръжка. Лично аз на драго сърце бих го хвърлил в първата боклукчийска кофа. Татко обаче настоя Пат да го кара отново. Реших да не споря — по-добре да го направи Пат.