Мъжът, момчето [1999 г.]

Опитах се да си спомня първия филм, който сме гледали заедно с Джина. Беше доста претенциозен, за японци в културния център „Барбикан“. Беше за хора, изпаднали в депресия.

— Не стават и филмите с претенции — вметна Сид, сякаш прочела мислите ми. — Те показват, че и двамата се правите на такива, каквито вероятно не сте.

— Само като си помисля за всички хора по света, отишли на първата си среща на „Титаник“! — възкликнах аз. — За всички зараждащи се връзки, обречени още преди да са започнали. Преди, така да се каже, да са излезли в открито море.

Тя ме сръчка по ръката.

— Сериозно ти говоря — рече ми. — В Щатите имах приятелка, омъжи се за един, който на първата среща я завел да гледат „Мухата“.

— Да не би после да се е превърнал в бръмбар?

— Нещо такова — усмихна се Сид. — При всички положения се промени. Към по-лошо.

— И какво искаш да гледаш? — попитах я аз.

— Доверяваш ли ми се? — рече тя.

— Да, доверявам ти се.

Искаше да гледаме един от филмите, които всяка Коледа въртят по телевизията. Един от филмите, които все ми се струва, че съм гледал поне десет пъти. Всъщност обаче едва ли го бях гледал.

И аз не знам защо в Националния кинотеатър на Южния бряг даваха „Прекрасен живот“. Може би имаше ретроспекция на Франк Капра или на Джеймс Стюарт. Или се бяха сдобили с реставрирано, дигитално засилено новичко копие. Не знам и не е чак толкова важно. Та това беше филмът, на който отидохме на първата ни среща. И в началото ми се стори доста тъжна гледка.

Специалните ефекти бяха едва ли не от каменната ера. Високо в обсипаното със звезди небе — очевидно нарисувано върху кадастрон с прожектор отзад — няколко ангела или по-скоро небесни създания, изобразени с контур, продупчен с карфица върху кадастрона, обсъждаха Джордж Бейли, стълб на обществото, и срещата му със съдбата.

После действието се пренесе в американско градче, при честитата им малка Коледа и аз се усетих, че копнея за извънземни, за приливна вълна или голяма маймуна, които да изникнат отнякъде и да пометат тая боза. Ако теорията на Сид за поличбите в първия филм беше вярна, пак щяхме да извадим късмет, ако доживеехме до края на вечерта.

Сетне малко по малко всички надежди и мечти на Джеймс Стюарт взеха да отстъпват на заден план и аз се хванах, че гледам в захлас разказа за човек, изгубил представа защо живее.

Филмът се оказа много по-тежък, отколкото го помнех от времето, когато се беше мярнал в черно-бяло на фона на многоцветното ми детство, вместен като в сандвич между коледните хит класации на Би Би Си и филиите с пуешко, които мама ми приготвяше.

Лека-полека пред мен изникна светът на Джеймс Стюарт, който обижда по телефона една от учителките на децата си и после мъжът ѝ го смлатва в някаква кръчма. Мрази до смърт обичливата си жена, заради която се е отказал от мечтата да обиколи света. И най-стъписващото, държи се с децата си ужасно, като сприхав, избухлив грубиян. Но вие знаете, че е такъв не защото не ги обича достатъчно. А защото ги обича прекалено много.