Посмъртен образ

— Попитах го — въздъхна Настя. — Казва, че никога не е виждал Алина да си води дневник. Но веднага добави, че може и да не е знаел. Вазнис била толкова потайна, че дори пред него не се разкривала напълно.

— Горкият! — поклати глава Юра. — Сигурно му е било тежко с нея. И много я е обичал, а, от друга страна, постоянно е усещал, че тя е… чужда ли да го кажа… И мащехата й спомена същото за нея.

— Борис Виталиевич — високо извика Настя, — мога да взема касетите, нали?

— За какво са ти? — отвърна Гмиря, който оглеждаше полиците на вградения гардероб в антрето.

— На тях са записани филмите на Смулов, включително онези, в които е играла Алина. Ще ги изгледам — може нещо да ми хрумне.

— Че какво може да ти хрумне от гледането на такива филми! — присмехулно каза следователят. — Пълни глупости.

— Да ги взема значи?

— Вземай ги, вземай, само че после ги върни на Смулов или на роднините на Вазнис. Това семейство цепи косъма на две.

— И вие ли забелязахте? — обади се Коротков.

— Че как! Всичко е изписано на лицата им, само сляп човек не би забелязал. Когато разпитвах за пръв път стария Вазнис — това беше още в събота, — той ме питаше не за убитата си дъщеря, а кога можел да встъпи в правата на наследник. И дали при Алина не е регистриран още някой, който би му попречил да разполага напълно с апартамента. Впрочем грехота е да го осъждаме — с една заплата е отгледал три деца, сигурно много е мизерувал. Е, какво, приключваме ли? Факирът бил пиян и фокусът не станал, а?

Коротков облекчено си пое дъх. Следователят не се сърдеше, че го бяха вдигнали толкова рано, за да се окаже, че е било напразно. На своите четирийсет и шест години Борис Виталиевич си бе останал приветлив човек, имаше добро чувство за хумор и много добре помнеше годините, когато и той бе работил като криминалист. Общо взето, не блестеше с интелект, но детективите работеха с него без затруднения. В този смисъл Гмиря бе пълна противоположност на старши следователя от прокуратурата Олшански, с когото най-много обичаше да работи Настя. Характерът на Олшански бе непоносим, оперативните работници и експертите се страхуваха от него и мълком го ненавиждаха, макар да признаваха неговия висок професионализъм. За сметка на това обаче Олшански беше, първо, умен и, второ — мъжествен. Впрочем неспретнатата му външност на мъж, за когото няма кой да се погрижи, доста успешно скриваше тези му качества. Ех, ако сега на мястото на Гмиря беше Олшански, помисли си Коротков, той щеше да се вкопчи в идеята на Аска, че затворен човек като Алина Вазнис непременно трябва да е имал някакъв отдушник — дневник или грижливо укривана приятелка. Или не по-малко грижливо укриван любовник. Да, обаче Олшански, не и Гмиря. Гмиря не вярва в психологическите разсъждения, на него му трябват факти: свидетелски показания, предмети, документи, следи. Нещо, което може да се види и чуе, да се докосне и зафиксира. Ефимерните и недоказуеми неща са нула за него.