Посмъртен образ

Към шест часа търпението му изневери и той внимателно стана, прокрадна се на пръсти до кухнята, включи кафеварката и започна да се приготвя. Да излезе оттук по-скоро — по-добре да виси на улицата, отколкото отново, от ранно утро, да подхванат безплодните и безсмислени според него разговори.

Коротков стигна до блока на Алина Вазнис още преди седем. Паркира колата, включи отоплението, запали цигара и замислено се загледа в ръмящия на вън есенен дъжд. Щом се постопли, веднага му се доспа и за да не се поддаде на изкушението, той свали прозореца, протегна ръка под дъжда и щом тя се намокри, избърса лицето си. Олекна му.

В седем и двайсет забеляза бавно приближаващата Каменская. Вървеше без чадър, напъхала дълбоко ръце в джобовете си и с ниско нахлупена качулка, която напълно скриваше лицето й. Коротков отвори вратата откъм пътническото място и леко натисна клаксона.

— Здрасти! — учудено го поздрави Настя. — Аз пък си мислех, че ще бъда първа. Защо толкова си подранил? Не ти се спеше ли?

— „Не ми се спи, бавачке… — весело потвърди Коротков, — тъй тъжна съм, прозореца ти отвори и сядай тук, за стари времена да поговорим…“

— И-ха-а! — Настя отметна качулката и се качи в колата. — А някои — няма да ги сочим с пръст — искат да покажат колко са образовани. Хубаво е тук, при тебе — топло, пълно с цигарен дим. Рай! — Тя бръкна в чантата си, извади пакет ментолови цигари и с наслада запали. — Пак ли се сдърпа с твоята? — попита съчувствено и издуха дима.

— Сети се значи!

— Има си хас! Стасов те е търсил по телефона в шест и половина, а ти вече си бил хукнал.

— А какво е искал Стасов? Снощи се разделихме към единайсет и половина, уж всичко обсъдихме.

— И тримата снощи задружно сме страдали от безсъние. Стасов е изровил някакъв Павел Шалиско, който в продължение на дълги години е преследвал Алина, и то очевидно безуспешно. Балансът е минус две, плюс един.

— Тоест? — намръщи се Юрий.

— Отхвърлихме две дами, но пък се появи един мъж. Така че в крайна сметка имаме четирима заподозрени: Харитонов, Имант и Инга Вазнис и в перспектива — несполучилият обожател. Залагам си главата — и този Шалиско няма да има алиби, но ще се намерят и мотив, и възможности.

— Да, лошо…

Следователят Гмиря пристигна в осем без двайсет и дори през ум не му мина да се извини за закъснението.

— Да вървим! — процеди той през зъби, докато минаваше покрай колата на Коротков. Вече в асансьора, внезапно попита: — Ще викаме ли поемни лица?

— Ама защо, Борис Виталиевич? Та ние не търсим улики, а вещ, която е принадлежала на потърпевшата. Няма никакво значение къде ще намерим дневника, ако изобщо го намерим.

— Добре де, твоя си работа — неопределено промърмори Гмиря.

Следователят не беше маниак на тема спазване буквата на закона и ако беше възможно, съкращаваше процедурните тънкости до минимум.