Последният убиец

— Фариде, много ми е мъчно за Ирадж. И съжалявам, че не успях да се видя с вас след смъртта му.

— Не се притеснявайте, Питър. Мисля, че разбирам. Дали има някаква връзка? Беше ли смъртта на Ирадж случайност?

Как би могъл да отговори на въпроса й?

— Не — проговори накрая той. — Не, не мисля така. Но не мисля, че би могла да бъде предотвратена.

Тя не се обади дълго. Когато накрая проговори, гласът й сякаш прозвуча много отдалеч.

— Това, което правите сега, свързано ли е със смъртта му?

— Да, има връзка. Работата ми може да помогне… да отмъстя за него.

— Не искам отмъщение, Питър. Ирадж е мъртъв, всичко е свършено. Не искам повече смърт, моля ви.

— Вече имаше прекалено много смърт, повече, отколкото можете да си представите. Но не продължа ли, ще последват още много.

— Не ви разбирам, но ви желая успех. Кхода хафез, Питър.

Тя изговори тези думи за всекидневно сбогуване с особено ударение. „Нека Бог да те пази.“ Телефонът щракна.

Растгу разучи, че ще има сбирка на атлетите в зуркхана същия ден след залез-слънце. Зуркханът беше малък и посещенията бяха в четвъртък вечер — съвсем нормално време.

Рандал и израелецът отделиха първите часове от следобеда да се отърват от тялото на Моини. Натовариха трупа на професора в багажника на ланд роувъра на Растгу — автомобила, който той използваше за пътуванията си извън града, и потеглиха към планините. Там го стовариха край пътя и го простреляха в лявото слепоочие. Едва ли някой щеше да прави разследване заради един труп в тия времена; вероятността да правят аутопсия за изясняване на пълната картина за смъртта беше равна на нула.

Имаха още време, докато потеглят за зуркхана. Рандал настояваше да отиде сам, а Растгу да го изчака отвън като подкрепление, в случай че нещата се усложнят.

— Ти си глупак, Рандал — каза израелецът. — Някой от тях може да те разпознае; най-вероятно някой от колегите на Моини. Нека аз да отида, а ти да останеш в колата.

— Не, искам сам да се уверя какво става там. Мисля, че групата ще се събере едва след приключването на редовната сбирка; един зуркхан все пак не е от тия заведения, които се държат в тайна. Фариде Ашрафи ми съобщи, че съпругът й и други негови приятели обикновено ходели там заедно. Ирадж сигурно би забелязал, ако има нещо необичайно. Аз обаче искам да присъствам специално на сбирката, за да разгледам вътрешното разположение на сградата.

Той пристигна в зуркхана точно преди залез-слънце и влезе. До вратата, въвеждаща в главната зала, където се провеждаха сбирките, седеше възрастен мъж. Рандал обясни, че е американски журналист и планира да напише статия за ежедневието в Техеран след революцията. Старецът се озъби и ядно отметна глава, придружавайки жеста си със звучно „тц“.

— Говориш много добър фарси за журналист.

— Живея в Техеран от няколко години.

— Не можеш да влезеш, не си желан тук. Това място е само за иранци. Забранено е за чужденци.