Последният убиец
- Автор: Истерман Дэниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният убиец». Краткое содержание книги:
Рандал извади цяла бала банкноти от по сто тумана, върху които портретите на шаха бяха внимателно отстранени.
— Това са ирански пари, старче. Ще си седя кротко отзад, без никой да ме вижда. Дори няма да ме забележат.
Рандал пусна две банкноти в подложената шепа на стареца и влезе, без дори да дочака покана. В стаята цареше сумрак — няколкото голи електрически крушки трудно можеха да го разпръснат. Беше с висок таван с гредоред от кедър и бели стени с няколко ниши в тях. Навсякъде висяха фотографии: на борци, мустакати атлети, войници; редом с тях бяха окачени картини с религиозно съдържание: Али с оголен двуостър меч, синовете му Хасан и Хюсеин, Хюсеин самотен на кон в равнината Карбала, а над всички — портрет на аятолах Хомейни. Подът на залата беше издигнат на няколко стъпки и центърът бе оформен като осмоъгълна арена, около която бяха подредени в няколко реда столове за зрителите. Вече имаше и зрители, все мъже и момчета, с дрехи на работници от близкия пазар. Рандал си намери място по-назад и седна. Едва ли някой му бе обърнал внимание при влизането.
Пирът, облечен целият в бяло, вече беше в стаята. Той беше ръководителят на зуркхана, центърът на цялото внимание. Седна над арената, с барабан в скута си. На масата до него имаше малък звънец. Точно в пет барабанът заби в бавен пулсиращ ритъм, после пирът започна да рецитира откъси от епичната иранска поема, „Шахнаме“ на Фирдоуси. Странните, сякаш неземни напявания — душата на този забележителен ритуал, и непрестанното биене на барабана изпълниха залата, омагьосвайки наблюдателите. Последва пауза, след която пирът удари няколко пъти звънеца с бяло лебедово перо. В стената на арената се отвори врата и мъжът в бяло възобнови барабаненето и напевите. Предшествани от белокос жилест мъж, атлетите пристъпиха на арената. Всички бяха голи до кръста, с широки колани и избродирани кожени панталони до под коленете, плътно закопчани около прасците. Повечето бяха изключително едри мъже, добре сложени, с обичайната физика на силен мъж, пехливан, но някои от по-младите бяха по-слаби, с по-фина мускулатура. Никой обаче не се отличаваше с несъразмерните пропорции на западния културизъм или щангистите. Зуркханът, една обител, чийто произход се губеше в древността, представляваше полурелигиозна и тайнствена институция и в него се наблягаше повече на духовните добродетели, които беше длъжен да развие в себе си всеки пехливан.
Ритуалът започна със земни гимнастически упражнения, включващи и „плуване на сухо“, и едно трудно упражнение, в което голям брой пехливани се въртяха като пумпали, сдържайки ефектите на замайването с огромни усилия на волята; белокосият старец излезе най-добър в това изпитание — въртя се повече от три минути, без дори да покаже замайване или загуба на равновесие. Следващото упражнение включваше използването на масивни метални сфери, свързани не с въже или дебела тел, а с тежки вериги. Пехливаните ги вдигаха, а през това време барабанът не секваше хипнотизиращия си ритъм и във въздуха се разнасяха слова от „Шахнаме“. След като приключиха и тези упражнения, мъжете взеха дебели метални пръти с различни размери от рафтовете покрай стената на арената. Най-големият прът се падна на най-едрия атлет. Беше дълъг повече от метър и дебел като ръка. Рандал си спомни как веднъж бе опитал да повдигне един такъв прът при подобно представление — беше се оказал изключително тежък, точно както изглеждаше, а най-големите просто не можеха да бъдат повдигнати. Пирът удари звънеца и отново заби барабаните в бърз ритъм. Мъжете започнаха да изпълняват сложни съчетания, извивайки и огъвайки ръцете си в невъобразими фигури.
Последното упражнение включваше употребата на по-малки пръти, от типа на използваните от жонгльорите на запад. Белокосият старец избра трима атлети. По своята същност упражнението не се различаваше от жонгльорските изпълнения, с тази разлика, че тук прътите бяха подхвърляни все по-високо и по-високо, чак до тавана. На зрителите им секваше дъхът от гледката и Рандал не се усети как ги аплодира бурно, преди да проумее, че това е повече от лекомислено от негова страна. Това не беше цирк, нито пък тези мъже циркови артисти, очакващи аплодисменти от публиката. Те щяха все така прилежно да идват седмица след седмица да изпълняват странните си ритуали, дори и да не останеше никакъв зрител да оценява силата и сръчността им. Освен Бог.
Изпълнението продължи повече от час, после зрителите се надигнаха да си ходят. Някои щяха да се приберат направо у дома си, други на малки групички щяха да се насочат към близката чайна да пушат наргиле, трети щяха да изчакат приятелите си сред атлетите, след което щяха да посетят заедно джамията или къщата на пира, за да поприказват и да пийнат чай или шербет. На стената зад себе си Рандал беше забелязал малък отвор, подобен на незастъклен прозорец, през който можеше да се влезе в малка стая. Той се изправи и погледна вътре. Жълтата светлина на голите електрически крушки му разкри нещо от рода на склад, където се съхраняваха спортните пособия. Той се обърна и се вля в една малка група излизащи мъже, привличайки няколко любопитни и враждебни погледа. Никой обаче не се осмели да го предизвика или дори да му проговори, и той излезе на улицата през главния вход. Растгу си седеше в колата, на стотина метра надолу от другата страна на улицата. Рандал прекоси пътя и се качи при него.