Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
— Може си навлека страшно много неприятности.
— Заедно ще ги преодолеем. Както винаги.
Той я погледна. Беше толкова красива, толкова силна.
— Никой мъж не може да иска по-добра жена.
— И никоя жена не може да иска по-добър мъж. Обичам те, Юсуф.
Двамата се погледнаха, приближиха се един към друг, целунаха се, отначало нежно, а после страстно, гърдите й се притиснаха към него, а бедрото й се прехвърли върху неговото.
— Помниш ли какво направихме тогава в Гебел ел Силсила — прошепна тя на ухото му, — след като ти падна в калта и се наложи да си свалиш панталона, за да го изпереш?
Той не отговори, стана, взе жена си на ръце, отнесе я в спалнята и остави Ум Култум да пее в хола.
Йерусалим
Те са двама, или поне аз виждам двама. Приближават се зад гърба ми и ме хващат за ръцете, единият ми държи главата, за да не се обърна и да им видя лицата. Не ми причиняват болка, спокойни и любезни са. Докато ме вкарват в колата и ми покриват главата с одеяло обаче, ми дават да разбера, че няма да търпят никакво неподчинение.
Пътуваме два часа, може и повече — защото само след минути изгубвам представа и за време, и за посока. Отначало изкачваме стръмен наклон, след това слизаме, което ме навежда на мисълта, че пътуваме на югоизток от Йерусалим към Йерихон и към пустинята край Мъртво море, макар да е възможно — и вероятно — просто да обикаляме в кръг, за да ме дезориентират и да се уверят, че никой не ни следи.
Половин час след като сме тръгнали, колата спира и на предната седалка се качва трети човек. Мирише на цигари. Мисля, че „Фарид“, но не съм сигурна.
Колкото да е странно, не ме е страх. Докато съм живяла в този регион, съм попадала в много ситуации, когато инстинктът ми е нашепвал, че ще ми се случи нещо лошо, но тази не е от тях. Каквато и да е целта на отвличането ми, тя не е насилие. Поне докато правя каквото ми се казва.
Последните двайсет минути пътят беше разбит, след което навлязохме в някакво селище — бежански лагер? — защото чувам гласове, някаква музика и движение на коли по тесни улици.
Спираме, но одеялото остава на главата ми. Вкарват ме в някаква сграда. Повеждат ме по стъпала, след което ме настаняват на дървен стол. Изпод одеялото зървам под, облицован със синьо-бели плочки. В този момент ми нахлузват плувни очила с черни лепенки на стъклата. Усещам зад гърба си нечие присъствие — жена, ако се съди по дишането й, и чувам гласове някъде от вътрешността на къщата, много тихи и приглушени. Струва ми се, че долавям няколко думи на египетски арабски, който е малко по-различен от палестинския диалект, макар да съм толкова дезориентирана, че не съм сигурна.
Не съм го чула как е влязъл и седнал. Единственото, което ме известява за присъствието му, е лекият аромат на одеколон „Манио“ (един мой приятел го употребяваше). Въпреки че не го виждам, имам усещането за висок, строен и много самоуверен мъж. Жената зад гърба ми пристъпва напред и слага в ръцете ми бележник и химикалка. Настъпва продължително мълчание, през което чувам лекото му дишане и усещам, че ме гледа.
— Можете да започнете интервюто — казва той накрая. Говори бавно, отмерено, интелигентно, глас, който не издава нито възрастта, нито произхода му. — Имате трийсет минути.
— И кого точно интервюирам?
— Предпочитам да запазя истинското си име за себе си. То така или иначе няма да ви говори нищо. По-уместен е псевдонимът ми.
— И какъв е той?
Дочувам леко, развеселено поемане на дъх, сякаш мъжът пред мен се е засмял.
— Можете да ме наричате Ал Мулатам. Остават ви двайсет и девет минути и половина.
Лейла се прозя, остави списанието, стана и отиде в малката си кухня. Беше два и половина през нощта и освен хъркането на Фатхи, донасящо се някъде от вътрешността на сградата, светът беше замрял напълно. Тя сложи чайника на котлона, свари си силно черно кафе, върна се в хола и отпи от чашата.
Беше се прибрала преди час, след като заедно с Нуха бяха унищожили две бутилки вино и няколко коняка. Беше си взела студен душ, за да си проясни главата, беше изпила няколко чаши вода и беше отишла в кабинета, за да извади от кошчето мистериозното писмо със странния кървавочервен шрифт и прикаченото копие.
Госпожице Ал Мадани,
Отдавна ви се възхищавам като журналист и бих желал да ви представя едно предложение. Преди известно време вие интервюирахте така наречения Ал Мулатам…