Джинджифиловата къща
- Автор: Герхардсен Карин
- Серия: Hammarby #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-443-7
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Джинджифиловата къща». Краткое содержание книги:
Ингрид Олсън се прибира от болницата и заварва мъж в кухнята си. За първи път вижда натрапника, но той не представлява опасност — защото е мъртъв. Криминалният следовател Кони Хьоберг приема обаждането. Екипът му идентифицира трупа, който се оказва семеен мъж на средна възраст. Но какво е търсил в дома на Ингрид? И кой го е пребил до смърт? Без заподозрян и без мотив, екипът на Хьоберг е в задънена улица, докато не свързват случая с друго — на пръв поглед случайно — убийство. И не разбират, че са изправени пред сериен убиец с ужасяваща вендета…
„Джинджифиловата къща“ е първата книга от поредицата „Хамарби“ за инспектор Кони Хьоберг и неговия екип. Сюжетът се развива със светкавично темпо и пристрастява. Книга, която се чете наведнъж.
Двамата ситняха по алеята към къщата на Ингрид Олсон, а от устата им излизаха облаци пара.
— Как са си представяли, че старата жена ще върви по нанагорнище в нейното състояние? — дивеше се Хьоберг.
— С шпайкове — промърмори Хамад.
Хьоберг извади от джоба си ключа за къщата.
Стъпиха на площадката. Тропнаха няколко пъти с крака да се отърсят от полепналия по обувките им сняг и Хьоберг пъхна ключа в ключалката. По неизвестна причина сега къщата изглеждаше по-малка от миналия път, когато вътре буквално гъмжеше от народ. Миришеше на старо, но не неприятно; витаеше типичната миризма на възрастен човек в стара къща. Не беше особено уютно. Днес мебелите изглеждаха още по-вехти отколкото миналия път. Хьоберг имаше усещането, че са набавяни без определена мисъл. Ингрид Олсон очевидно бе доста самотен човек, всъщност една от многото самотни старици, които живеят в тази страна, помисли си той.
Подобно на собствената му майка например. Баща му почина от усложнения след тайнствена болест, когато Хьоберг беше тригодишен. Докато растеше, живееха из различни апартаменти в Болмора, близо до училището му, където майка му работеше на бюфета. Доколкото имаше спомен, тя не общуваше почти с никого, нямаше и близки приятели. Характерът й не предразполагаше към това: беше негативно настроен човек, резервиран и не одобряваше развлеченията.
Всичко беше подредено и къщата изглеждаше чиста. Хансен, както винаги, си беше свършила добре работата, отбеляза Хьоберг; не само като полицейски офицер, но и в човешки смисъл.
— Какво се надяваме да открием? — попита Хамад, когато влязоха във всекидневната и безцелно започнаха да се оглеждат.
— Документи, книги, снимки, сувенири… Откъде да знам? Всичко, което би говорило за връзка между Олсон и Ванерберг. Нещо, което да ги свързва, пък дори и самите те да не са го подозирали. Има ли места за складиране на вещи?
— Мазе и гараж.
— А таван?
— Няма.
— Тогава да започнем от горния етаж — предложи Хьоберг. — Там не съм се качвал.
Качиха се по тясно стълбище в края на коридора и Хьоберг разбра защо няма таван. Фактически горният етаж представляваше таванът, преобразуван в жилищна площ: две доста големи стаи, но със скосени тавани, което превръщаше значителна част от помещенията в неизползваеми, освен като място за складиране на багаж. Едната стая беше спалнята на Ингрид, а другата служеше за своеобразен кабинет: малко бюро, малка етажерка, малка маса с шевна машина отгоре.
Двамата заедно се захванаха със спалнята. Докато Хьоберг преглеждаше съдържанието на чекмеджетата на нощното шкафче, Хамад пусна транзистора върху тоалетката до малкия прозорец с изглед към градината пред къщата. Първоначално Хьоберг се стресна от внезапния шум, но после се усмихна доволен. Музиката от шейсетте звучеше живо и ведро, докато мебелите на Ингрид Олсон от същия период създаваха впечатление за тъга и безнадеждност. В къщата почти липсваха книги. Ингрид Олсон не притежаваше и никакви стайни растения, което на Хьоберг се стори странно за жена от нейното поколение.
Спалнята не криеше никакви тайни. И в „кабинета“ не откриха нищо, представляващо интерес за разследването. В чекмеджетата имаше предимно шивашки принадлежности и стандартни канцеларски артикули: телбод, перфоратор, ножици, химикалки, хартия, лепенки, лепило. По етажерката бяха натрупани списания отпреди четирийсет години, педантично подредени хронологично според тематиката. Двамата полицаи изкоментираха, че това вероятно е златна мина за колекционери — Ингрид Олсон би направила състояние, реши ли да ги продаде. Засега в къщата не откриха нищо интересно. Не установиха и никаква връзка между Ингрид Олсон и Ханс Ванерберг.
Дълго време и двамата работеха мълчаливо, всеки потопен в собствените си мисли, но от време на време се случваше единият да подхване някаква тема или другият да изкаже мнение за нещо, изречено по-рано в разговор, замрял по една или друга причина.
— Може да се окаже, че в крайна сметка Ингрид Олсон е убиецът — изтърси Хамад, отегчен от монотонното търсене.
— Има желязно алиби, както знаеш — напомни Хьоберг.
— Тя — да, но може да е наела някого.