Джинджифиловата къща
- Автор: Герхардсен Карин
- Серия: Hammarby #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-443-7
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Джинджифиловата къща». Краткое содержание книги:
Ингрид Олсън се прибира от болницата и заварва мъж в кухнята си. За първи път вижда натрапника, но той не представлява опасност — защото е мъртъв. Криминалният следовател Кони Хьоберг приема обаждането. Екипът му идентифицира трупа, който се оказва семеен мъж на средна възраст. Но какво е търсил в дома на Ингрид? И кой го е пребил до смърт? Без заподозрян и без мотив, екипът на Хьоберг е в задънена улица, докато не свързват случая с друго — на пръв поглед случайно — убийство. И не разбират, че са изправени пред сериен убиец с ужасяваща вендета…
„Джинджифиловата къща“ е първата книга от поредицата „Хамарби“ за инспектор Кони Хьоберг и неговия екип. Сюжетът се развива със светкавично темпо и пристрастява. Книга, която се чете наведнъж.
След огледа на два албума и десетина плика Хьоберг най-после се появи с храната.
— Наблизо не намерих нищо и отидох направо до „Макдоналдс“ в квартал Глобен. За теб взех с пиле.
— Чудесно.
Хьоберг постави храната върху масичката и разпредели пържените картофки и напитките. За себе си бе взел „Биг Мак“ с ясното съзнание, че е пагубен на неговата възраст. Вярно, не беше с наднормено тегло, а и посещаваше гимнастическия салон няколко пъти седмично. Двучасовите тренировки представляваха част от работата му. Освен това със Санден играеха тенис всеки петък в седем сутринта. Вече беше на четирийсет и осем и беше важно да поддържа тялото си във форма, за да не го сполети преждевременен инфаркт.
— Откри ли нещо? — попита той Хамад, докато отхапваше от хамбургера.
— Не, нищо специално. Снимки от ваканции през седемдесетте и осемдесетте, доста снимки на куче. Изглежда не са можели да имат деца. Стари черно–бели снимки от древни времена. Нищо, свързано с Ванерберг. Освен ако не са били заедно на ваканция през 1975 година.
— Продължаваме, докато не прегледаме всичко. Ако не друго, ще си изградим представа за Ингрид Олсон като човек. Видя ли я усмихната на някоя от снимките?
— Да. Вероятно е била по-щастлива преди, когато не е била така самотна.
— Не е толкова странно, като се замислиш. Шансът да изградиш нови приятелства е правопропорционален на усмивките, които раздаваш.
— Впрочем струва ми се, че не са имали фотоапарат в къщата през петдесетте и шейсетте — отбеляза Хамад.
— Така ли?
— Да. Почти няма снимки от този период. Намерих само студийни снимки на булката и младоженеца, а те са от 1957.
— Значи са се оженили през 1957 година. Е, живели са заедно трийсет и три години, ако старецът е починал преди шестнайсет — пресметна Хьоберг.
— Значи според теб на петдесет и пет вече си старец, а? — попита Хамад дяволито и погледна Хьоберг, който точно напъхваше няколко пържени картофа в устата си.
Хьоберг предпочете да не му отговаря. Вместо това попита:
— Няма ли по-нови снимки?
— Няма много след смъртта на стареца. Но все пак със сестра й са предприели някои пътувания. Намерих снимки от Прага и Лондон и някои от всекидневието. Тя май не е имала приятелки.
Приключиха с храненето. Хьоберг събра остатъците и забърса масичката с влажна книжна салфетка. После продължиха да разглеждат купчините снимки. Хьоберг прегледа цяло тесте от селска къщурка, където Ингрид Олсон и сестра й очевидно са прекарали едно лято в началото на деветдесетте. Порази го отсъствието на деца във всички снимки. Просто в обкръжението й нямаше деца. Нито тя, нито сестра й имаха деца, но очевидно и никой друг от ограничения им брой познати, които се появяваха по снимките през годините. Естествено е, помисли си Хьоберг. Ако ти или най-близките ти нямате деца, около теб просто няма деца. Не се беше замислял по въпроса, но шведското общество беше ясно разделено според възрастта. Децата ходеха на детски градини и училища, възрастните — на работа и по заведения. Два доста широко разделени свята. И като възрастен, ако не работиш с деца или нямаш собствени, просто нямаш контакт с тях. Колко ли е тъжно никога да не прегърнеш дете, никога да не усетиш миризмата на изцапано хлапе, никога да не щипнеш гладко меко бебешко дупе.
Хамад наруши размишленията му.
— Кони, виж това.
Постави снимка отпреди близо трийсет години върху масичката.
На фотографията се виждаха пет–шестгодишни деца, строени в две редички; на повечето им липсваха млечни зъби. Най-отзад вляво стоеше около четирийсетгодишна жена с дълга руса коса и очила с огромна кафява пластмасова рамка.
— Какво…
Хьоберг усети как стомахът му се сви от вълнение. Обърна и прочете написания с молив надпис: „Горски хълм, 1974/1975“, след което остави на масичката фотографията с лицето нагоре.
— Това е Ингрид Олсон! — заяви той развълнувано и посочи към единствената възрастна на снимката.
— Разбира се — отвърна Хамад. — Видях подобна снимка от средата на шейсетте. Представа нямам къде се дяна и не се сетих, че тя е на снимката. Изглеждаше различно.