Едно незнайно място
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Едно незнайно място». Краткое содержание книги:
Освен интригата, завладяваща както винаги при Фред Варгас, в книгата има още много прелюбопитни неща — например Адамсберг помага при едно трудно котешко раждане по настояване на Лусио, който не спира да чеше липсващата си ръка, а преводачът Владислав измисля звучната думичка „плог“, която означава всичко възможно, от „дадено“ и „иска ли питане“ през „глупости“ и „не може да бъде“ до „падаща капка истина“. Накрая, след множество перипетии и обрати, Адамсберг, естествено, ни довежда до изненадващата развръзка.
— Мислеше, че някой го е затворил?
— Не, не разбирате. Водел сам се беше затворил, доброволно се беше скрил, за да избяга от чуждите погледи. Пазеше обитателите на килията.
— От смърт?
— От унищожение. У него имаше три ясно определени неща: безумна привързаност към собственото име, това на баща му. Неразрешен проблем между него и сина му, между гордост и отказ. Той обичаше Пиер, но не искаше Пиер да съществува.
— Нищо не му е оставил. Завещал е всичко на градинаря.
— Логично е. Щом не му е оставил нищо, значи няма син.
— Не мисля, че Пиер го е разбрал така.
— Положително не е. Да ви кажа, Водел беше безгранично горделив, дотолкова, че беше развил чувство за неуязвимост. Никога не бях срещал нещо подобно. Казвам ви го като лекар и сега може би ще разберете защо толкова държах на този пациент. Но Водел беше силен, оказваше яростна съпротива на грижите ми. Търпеше да му наместя навехнатия крак или да му разтрия схванатия врат. Дори ме превъзнасяше, когато го излекувах от световъртежа и началната глухота. Ето тук — лекарят се потупа по ухото. — Костиците на средното ухо бяха стегнати като в менгеме. Но ме намразваше, когато се приближах до черната му килия и до обградилите го врагове.
— Кои бяха враговете му?
— Всички, които искаха да унищожат силата му.
— Боеше ли се от тях?
— От една страна, достатъчно, за да не иска да има деца, за да не ги излага на опасност. От друга страна, ни най-малко, заради онова чувство за превъзходство, за което ви говорих. Чувство, процъфтяло още когато се е занимавал с правосъдие, когато е упражнявал правото си на живот и смърт върху другите. Но внимание, господин комисар, описвам ви не истинската реалност, а неговата.
— Луд ли беше?
— Напълно, ако наречем луд човека, който живее по логиката на свят, която не е логиката на света. И никак дори, доколкото умееше да се подчинява на минималните правила на общия социален ред.
— Казваше ли кои са му враговете?
— Говореше единствено за някаква първична борба между банди, някаква безкрайна вендета.
— Знаеше ли имената на участниците?
— Със сигурност. Не ставаше дума за променливи врагове, за хвъркати демони, които могат да се появят отвсякъде и отникъде. Мястото им в главата му никога не се промени. Водел беше параноичен, ако се съди по все по-голямото усамотение, в което живееше. Но във войната, която водеше, всичко беше рационално и реалистично и за него преследвачите му притежаваха имена и дори лица.
— Войната е скрита и враговете са химерични. Но ето че една вечер реалността излиза на театралната му сцена и го убиват.
— Да. Дали в крайна сметка не е заплашил „враговете“ си? Дали е разговарял с тях, дали ги е нападнал? Сигурно знаете формулата — параноикът съумява да роди омразата, за чието съществуване е подозирал. Измислицата му се превръща в действителност.
Жослен предложи още по чашка, но Адамсберг отказа. Лекарят пъргаво отиде до долапа и внимателно положи вътре бутилката.
— По принцип не би следвало повече да се виждаме, господин комисар, защото сведенията ми за Водел се изчерпват с това, което вече ви казах. Ще бъде прекалено да ви помоля пак да дойдете някой ден, нали?
— За да погледнете в мозъка ми ли?
— Именно. Освен ако не намерим не толкова плашеща причина. Да ви боли гърбът случайно? Да ви се схваща вратът? Запек? Невралгия? Топли вълни, студени вълни? Синузит? Не, нищо такова, нали?
Адамсберг се усмихна и поклати глава. Лекарят присви очи.
— Пищят ви ушите — предложи той подобно на търговец, който хвали стоката си.
— Точно — каза Адамсберг. — По какво разбрахте?
— По начина ви да попипвате ушите си.
— Вече съм ходил на лекар. Нищо не може да се направи. Трябва да свикна и да ги забравя. А в това ме бива.
— Немара, безразличие, нали? — каза лекарят, докато изпращаше Адамсберг до вратата. — Но пищенето в ушите не се заличава като стар спомен. Аз мога да ви помогна. Ако решите. Иначе какъв е смисълът да съм лекар?
XXI
Докато се прибираше пеш от доктор Жослен, Адамсберг стискаше дунапреновото сърце Love, което бе натикал на дъното на джоба си. Спря за малко пред входа на църквата „Сен Франсоа-Ксавие“, за да се обади на Данглар.
— Не става, майоре. Любовните думи, немислими са.