Едно незнайно място
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Едно незнайно място». Краткое содержание книги:
Освен интригата, завладяваща както винаги при Фред Варгас, в книгата има още много прелюбопитни неща — например Адамсберг помага при едно трудно котешко раждане по настояване на Лусио, който не спира да чеше липсващата си ръка, а преводачът Владислав измисля звучната думичка „плог“, която означава всичко възможно, от „дадено“ и „иска ли питане“ през „глупости“ и „не може да бъде“ до „падаща капка истина“. Накрая, след множество перипетии и обрати, Адамсберг, естествено, ни довежда до изненадващата развръзка.
— Вече му се извиних. Коляното ми се беше надуло като балон. Вече му се извиних.
— Докторът рече, че се казвате Франсиско.
— Точно, Франсиско.
— Трябва ми цялото ви име.
— Не че нещо, но защо ви е?
— Един от пациентите на доктор Жослен е бил убит. Записваме всичко, длъжни сме.
— Работа, а?
— Именно. Просто ще запиша името ви — каза Адамсберг и извади бележника си.
— Франсиско Делфино Вилалонга Франко да Силва.
— Добре — каза Адамсберг, който не бе успял да запише всичко. — Съжалявам, но не знам испански. Къде свършва името ви и къде започва фамилията?
— Не е испански, а португалски — каза човекът, след като изтрака със зъби. — Бразилец съм, родителите ми бяха депортирани по време на диктатурата на онез кучи синове, Бог да ги убие, и никога не се върнаха.
— Съжалявам.
— Не сте виновен вие. Освен ако не сте кучи син. За фамилията ми, тя е Вилалонга Франко да Силва. За доктора, той живее на втория етаж. На площадката има чакалня и всичко необходимо за чакането. Ако можех, там щях да живея.
Площадката на втория етаж беше обширна като фоайе. Докторът бе поставил ниска масичка и кресла, списания и книги, старинен лампион и машина за вода. Изтънчен човек с лека склонност към самоизтъкване. Адамсберг се настани — смяташе да изчака човека със златните пръсти — и последователно се свърза с болницата в Шатоден — със страх, с екипа на Ретанкур — без особена надежда, и с този на Воазне, изхвърляйки от главата си лошите мисли на майор Данглар.
Доктор Лавоазие показа известен оптимизъм — „държи се“, температурата била поспаднала, стомахът добре понесъл промивката, пациентът попитал дали комисарят е намерил пощенската картичка: „Изглежда, това му е много важно, мой човек“.
— Кажете му, че търсим картичката — отвърна Адамсберг, — че кучето е добре, че сме взели фъшкии и че всичко е наред.
„Кодирано послание“, реши доктор Лавоазие, като записа всяка дума. Щеше да предаде, това не го засягаше, ченгетата си имат свои методи. С това възпаление перфорираният стомах трудно щеше да издържи, ама се налагаше.
Ретанкур беше спокойна, почти весела, макар всичко да сочеше, че Армел Лувоа е духнал още в шест часа сутринта и че няма повече да се появи. Портиерката го бе видяла да потегля нанякъде е раница на гърба. Вместо да си разменят обичайните сутрешни любезности, младежът само й махнал е ръка и бързо излязъл. Може би е трябвало да вземе влака. Вейл не можеше да потвърди, тъй като ставаше в по-прилично време — по пладне. Дивизионният изпитваше симпатия към младия си съсед и крайно раздразнен от новината за престъплението, се бе разсърдил на целия свят и даваше само ненужни сведения. Неизвестно защо тези лоши новини ни най-малко не разстройваха Ретанкур. Не бе изключено видният енолог Вейл да е разнообразил наблюдаващия екип е по някоя гравирана чаша отлежало вино. От Вейл, който си шиеше дрехи по мярка по причина на богатство, снобизъм и уникална фигура във формата на пумпал, всичко можеше да се очаква, включително да поквари екип от ченгета в засада, нещо, което би му доставило парадоксално, но сигурно удоволствие. Ретанкур като че ли не съзнаваше напълно, че наблюдава дома на безумец, на Размазвача, превърнал един старец в каша. Благоразположението на Вейл към съседа му сякаш бе поразило бдителността й. „Съобщете на Вейл — каза Адамсберг, — че е счукал на прах още един, в Австрия.“
Затова пък завърналият се екип Воазне-Керноркян беше направо на нокти. Ремон Реал, бащата на художника, ги бе държал на мушка цели десет минути, преди да остави пушката и да ги пусне в тристайното си приземно жилище в Сюрвилие. Да, знаел, и да, благославял отмъстителя, очистил негодника Водел, и, дай Боже, ченгетата никога да не го пипнат. Вестниците били излезли навреме, за да му позволят да им се изплъзне, и значи слава на Господа. Водел имал поне две убийства на съвестта си, на сина му и на жена му, това да не се забравя. Дали знаел кой е убил Водел? Дали знаел къде са двамата му синове? Ама какво си въобразяват ченгетата, че ще им каже каквото и да било, за да им помогне? Ама къде се намират ченгетата? Ама в кой свят живеят? Керноркян промърморил „В най-говняния“ и това признание поуспокоило човека.
— Честно казано — обясни Воазне, — той не ни даде възможност да кажем каквото и да било. Нали разбирате, пушката му беше на масата, заредена. Самият той е огромен, има три кучета и бърлогата му, не виждам как другояче да я нарека, е пълна с мотори, батерии и ловни снимки.