Едно незнайно място

— Абсолютно от нищо. Пропуснал съм нещо в началото, в някакъв момент. Виждаш ли тази крушка на тавана?

— Не ме карай да си вдигам главата.

— От месеци е изгоряла. Не съм я сменял, оправям се в тъмното.

— Точно това си мислех за теб. Че си боклук и за нищо не те бива.

— За да си боклук, все трябва да искаш нещо, не е ли така?

— Така е — съгласи се младежът след кратък размисъл.

— А аз не искам нищо. За останалото съм съгласен с теб.

— И си страхливец. Напомняш ми един старец, едно дрънкало, един разсипник, който се мисли за голяма работа.

— Толкова по-зле.

— Една вечер беше в един бар и го нападнаха шестима. Знаеш ли какво направи?

— Не.

— Просна се на земята бъзливецът. И каза: „Хайде, давайте, момчета.“ А те му рекоха да се изправи. Но дъртият си лежеше долу, скръстил ръце на корема си като някоя женска. Тогава момчетата казаха: „Мамка му, ставай, ще те черпим едно.“ А дъртият знаеш ли какво каза?

— Да.

— А, така ли?

— Казал е: „Едно какво? За божоле не ставам.“

— Вярно — отвърна младежът, объркан.

— Тогава шестимата се изпълнили с уважение — каза Адамсберг и потопи хляба си в кафето. — Вдигнали стареца и после станали големи приятели. Аз това не го наричам страхливост. Аз казвам, че за това ти е нужен кураж. Но е Вейл, нали? Дъртият е Вейл?

— Аха.

— Него си го бива. Мен не.

— По ли го бива от тебе? Като ченге?

— Разочарован ли си? Друг противник ли искаш?

— Не. Разправят, че ти си най-доброто ченге.

— Значи ни е било писано да се запознаем.

— Повече отколкото си мислиш, тъпако — каза младежът с лоша усмивка и пое първата си глътка кафе.

— Не можеш ли да ме наричаш другояче?

— Уха. Мога да те наричам кука.

Адамсберг привърши с хляба и кафето си, в този час обикновено тръгваше за Бригадата, докъдето имаше половин час пеш. Чувстваше се изморен, отвратен от този разговор, повдигаше му се и от другия, и от самия него.

— Седем часа — каза той, като погледна през прозореца. — По това време съседът пикае върху дървото отсреща. Пикае на всеки час и половина, денем и нощем. За дървото това не е хубаво, но на мен ми показва колко е часът.

— Защо пикае на всеки час и половина?

— От простатата му е.

— На мен ми е през оная работа — ядосано изрече младежът. — Аз имам туберкулоза, кел, краста, ентерит и само един бъбрек.

Адамсберг раздигна масата.

— Разбирам защо очистваш всички наред.

— Аха. След една година съм мъртъв.

Адамсберг посочи цигарите на Размазвача.

— Това значи ли, че искаш една? — попита младежът. — Да.

Пакетът се плъзна по масата.

— Такъв е обичаят. Пуши, после ще те гръмна. Какво друго искаш? Да знаеш? Да разбереш? Нищо няма да узнаеш. Хич не се надявай.