Едно незнайно място
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Едно незнайно място». Краткое содержание книги:
Освен интригата, завладяваща както винаги при Фред Варгас, в книгата има още много прелюбопитни неща — например Адамсберг помага при едно трудно котешко раждане по настояване на Лусио, който не спира да чеше липсващата си ръка, а преводачът Владислав измисля звучната думичка „плог“, която означава всичко възможно, от „дадено“ и „иска ли питане“ през „глупости“ и „не може да бъде“ до „падаща капка истина“. Накрая, след множество перипетии и обрати, Адамсберг, естествено, ни довежда до изненадващата развръзка.
— Аз убеден, че трябва срещнем два случая, господин комисар.
— И аз убеден — промърмори Адамсберг.
След което отпи от кафето, внимателно разглеждайки образа на одрания и черните му зони: главата, врата, ставите, краката, палците, сърцето, черния дроб — почти съвършено копие на френската схема. Лицето на комисаря отново се появи на екрана.
— Тази фрау Абстер, изпратете адрес, аз посетя в Кьолн.
— В такъв случай може да й занесете писмото от приятеля й Водел.
— Наистина, много мило.
— Ще ви изпратя копие. Съобщете й за смъртта му внимателно. Искам да кажа, че не е необходимо да я запознавате с подробности от престъплението.
— Аз винаги внимателно, господин комисар.
— Церквечьор — няколко пъти замислено повтори Адамсберг, когато видеоконференцията свърши. — Армел Лувоа Церквечьорът.
— Церквечер — поправи го Данглар.
— Какво мислите за физиономията му? — попита Адамсберг, като взе от масата оставения от Данглар вестник.
— На паспортните снимки чертите на лицето са сковани, замръзнали — каза Фроаси, която смяташе за неетично да се коментира външният вид на заподозрените.
— Така е, Фроаси, сковано е, замръзнало.
— Защото гледа в апарата, без да мърда.
— И това му придава тъпо изражение — каза Данглар.
— И какво друго? Забелязва ли се нещо друго в чертите му? Жестокост? Страх? Ламар, бихте ли искали до го срещнете в коридора?
— Съвсем не, господин комисар.
Есталер взе вестника и се съсредоточи. После се отказа и го върна на Адамсберг.
— Какво? — попита комисарят.
— Нищо не ми хрумва. Изглежда ми нормален.
Адамсберг се усмихна и остави чашата си на таблата.
— Отивам да се видя с лекаря. И с въображаемите врагове на Водел.
Адамсберг погледна часовниците си, чиито стрелки не сочеха един и същи час, и средното аритметично му показа, че не разполага с много време. Вдигна Купидон, който имаше доста любопитен вид, откакто Керноркян му отряза няколко кичура с цел снемане на фъшкии, и прекоси голямата зала в посока котката върху копирната машина. Адамсберг представи животните едно на друго, обясни, че кучето е тук само временно, освен ако стопанинът му не предаде Богу дух заради мръсника, който му бе отровил кръвта. Пухчо разгъна отчасти огромното си кръгло тяло, без да обръща особено внимание на развълнуваната твар, която лижеше часовниците на Адамсберг. После положи дебелата си глава върху топлия капак, давайки да се разбере, че докато продължават до го носят до паничката и докато оставят копирната машина на негово разположение, всичко е наред, а останалото не го засяга. Стига, разбира се, Ретанкур да не лапне по онова там куче. Ретанкур си беше негова и той си я обичаше.
XX
Пред вратата на сградата Адамсберг осъзна, че не е запомнил името на лекаря на Водел, който беше спасил котето и с когото се бяха почерпили под навеса. Откри на стената табела с името му — Д-р Пол дьо Жослен Кресан, остеопат соматопат, и придоби по-ясна представа за презрението му към лейтенантите, преградили пътя му с най-обикновени ръце.
Портиерът — възрастен господин с дълга сива коса и мръсен мустак — гледаше телевизия, седнал в инвалидна количка и завит с одеяло. Не извърна поглед от екрана не защото искаше да се държи неприятно, а защото и той като Адамсберг не можеше едновременно да гледа филм и да слуша посетител.
— Докторът отиде при един с ишиас — каза той накрая. — Ще се върне след четвърт час.
— И вас ли лекува?
— Да. Има златни пръсти.
— Посети ли ви през нощта на събота срещу неделя?
— Важно ли е?
— Да.
Портиерът поиска няколко минути, да си догледа сериала, после се отдръпна от екрана, без да изгаси телевизора.
— Паднах, като си лягах — каза той и показа крака си, — но успях да се довлека до телефона.
— И след два часа пак го повикахте, така ли?