Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
Затова тя избягваше да споменава Йоханес. През лятото ѝ се беше наложило да изтърпи доста присмех, да не кажем презрение, когато ги видеха заедно. Не искаше да чуе хиленето или звуците от повръщане от класа си, ако се наложеше да прочете съчинението си за лятната ваканция на глас.
Не можеше да се отрече, че, погледнат от определен ъгъл, разказът ѝ за лятото беше лъжлив. От друг ъгъл не беше. Тя просто бе пропуснала подробности, които можеха да хвърлят неблагоприятна светлина върху нея; беше фризирала някои факти, когато се налагаше.
Тя знаеше, че е нормално и порядъчно да отидеш до Скара Сомарланд и да опишеш неприятното чувство в стомаха от спускането по най-високата водна пързалка — макар тя да не се бе пуснала. Знаеше, че е окей да се пооплачеш колко много народ е имало във ваканционното селище, но не и да разкажеш как ти е омръзнало от баща ти, който никога не събира сили да участва в нищо.
И все пак съчинението ѝ не беше лъжа. Беше прекарала приятно ваканцията, просто не разказа нещата, които я бяха направили приятна. Тоест всичко написано беше вярно, само дето се беше развило по по-различен начин.
За Коледа онази година Йоханес получи „Плейстейшън 2“ и това промени нещата. Още през лятото бяха постигнали негласно споразумение да изоставят пещерата. Твърде детинско. Наесен сякаш търсеха нова посока, нов начин да бъдат заедно.
Откакто из града плъзнаха приказките за Тереса и Йоханес, братята ѝ започнаха да се държат по-гадно с него и домът ѝ вече не беше някогашното убежище. А у Йоханес Тереса не искаше да ходи, тъй като нещо в настроението, царящо в къщата му, я караше да се чувства неловко, почти уплашена.
През един период много обичаха да карат колело. Обикаляха по селските пътища, проучваха изоставени хамбари и стари ями за чакъл или навестяваха овцете, пасящи в едно пасище на няколко километра. Понякога отиваха с колелата до Йостерюд; по време на една от тези разходки се озоваха в библиотеката. Макар да беше малко градче, Йостерюд си имаше истинска библиотека с различни отдели, уютни кътчета за четене и няколко шахматни дъски.
Следобед се стъмваше все по-рано и известно време двамата отиваха с колелата до библиотеката директно след училище; играеха дама на шахматната дъска, понеже на тази игра Йоханес не печелеше чак толкова безапелационно, четяха книги или тихичко си приказваха.
Навярно щяха и да продължат така, ако Йоханес не беше получил плейстейшъна за Коледа. С наближаването на пролетта, колкото и да не ѝ се искаше, Тереса се принуди да прекарва доста време в къщата на Йоханес, за да може изобщо да го вижда.
Лъскавите черни кожени дивани и стъклената масичка. Майката на Йоханес, промъкваща се зад гърба им със сок и сладкиши. Един як тип на име Макс Пейн, убиващ наляво и надясно на телевизионния екран. Пръстите на Йоханес, пърхащи между бутоните. И студа. В къщата беше студено. Тереса си намяташе одеяло, докато наблюдаваше пътя на Йоханес през подземния свят на Ню Йорк.
Йоханес се сдоби с нова игра на име „Текен“ 4 и допълнителен джойстик. Играеха един срещу друг. Малки японски момичета и комиксови чудовища. Тереса я биваше, идеално схващаше какво трябва да прави и понякога печелеше. Но след известно време ѝ омръзваше. Йоханес можеше да продължи до безкрай.
Станеше ли Тереса да си върви, майката на Йоханес веднага дотичваше с прахосмукачката, за да изчисти трохите от сладкишите, още преди Тереса да е излязла от къщата. След това тя извървяваше двестате метра до дома си и понякога имаше чувството, че ще се разплаче. Но не се разплакваше.
Един майски ден в четири часа следобед Тереса стоеше на двора и не знаеше къде да се дене. Пред нея беше колелото, облегнато на стената на гаража; вляво започваше пътеката към къщата на Йоханес; вдясно — алеята към шосето; зад нея беше собствената ѝ къща. В никоя посока не ѝ се ходеше.
Стоеше насред двора с отпуснати ръце и единствените посоки, които изобщо я привличаха, бяха нагоре и надолу. Да потъне в земята или да полети към облаците. И двата пътя бяха затворени за нея. Искаше ѝ се да бъде животно, искаше ѝ се да бъде нещо друго. Искаше ѝ се да има способността да си го представи.
Поне пет минути стоя напълно неподвижно. През това време една много ясна мисъл се оформи и се формулира с думи. Тя си ги повтори — отново и отново.