Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
— Като банан.
Ако чувството за хумор на Мария беше по-различно, вероятно щеше да се засмее на очевидно предизвикателния отговор на дъщеря си и после да изрови всички жълти платове, които можеше да намери. Точно сега обаче не ѝ беше до хумор. Вместо това кимна сърдито и отсече:
— Окей. Щом ще си играем така. Тогава аз ще реша вместо теб. Стой тук.
Вероятно наследяваме определени качества от родителите си. В такъв случай Тереса бе наследила чувството си за ред от майка си. Тя държеше в килера голям кашон с надпис „Маскарадни костюми“, понеже нито Арвид, нито Улуф някога бяха отказвали да се маскират; точно обратното. След няколко минути Мария се върна в кухнята с черен и червен грим, черна пелерина и чифт пластмасови зъби.
— Ще бъдеш вампир — съобщи тя. — Знаеш ли какво е вампир?
Тереса кимна и Мария го прие като знак за съгласие.
Йоран си дойде в осем часа и Мария го помоли да прибере Тереса от дискотеката. Той механично се обърна в антрето и се върна в колата. Тази седмица почти му беше видяла сметката и докато караше към училището, светът му се струваше отвратителен.
Откъм гимнастическия салон бумтеше музика и няколко маскирани деца изтичаха навън. Йоран премигна и разтърка очи. Нямаше сили. Нямаше сили да влезе в тази ехтяща пещера, пълна с разпищолени деца и добронамерени родители. Искаше да се прибере вкъщи. Но знаеше, че не може. С усилие на волята извади душата си от ступора и тръгна към входа, като се усмихваше и кимаше на родителите, били така добри да организират този ад.
Разноцветни прожектори мигаха над иначе тъмната зала. По пода бяха стъпкани бонбони и пуканки, а малки деца, облечени като чудовища, търчаха насам-натам и се гонеха под звуците на Маркоолио, който пееше онази песен за пиене и чукане. Йоран се оглеждаше в сумрака и се мъчеше да намери дъщеря си, за да се приберат у дома.
Наложи му се да обиколи цялата зала, докато я забележи, седнала на един стол до стената. Тя имаше черни кръгове около очите и устата ѝ изглеждаше подута. От устните ѝ се стичаше нарисувана кръв. Ръцете ѝ бяха отпуснати на коленете.
— Здравей, миличка. Ще се прибираме ли?
Тереса вдигна поглед. Очите ѝ блестяха ярко на фона на черния грим. Тя стана и Йоран протегна ръка. Тя не я пое, но тръгна след него към изхода, към колата.
С облекчение затвориха вратата. Шумът заглъхна и двамата останаха сами. Той погледна Тереса, която седеше на предната седалка и гледаше право напред, и попита:
— Е, как мина?
Тереса не отговори. Той запали двигателя и се измъкна от паркинга на училището. Докато излизаха на шосето, направи нов опит:
— Яде ли сладкиши?
Тереса измънка някакъв отговор.
— Какво казваш?
Тереса пак измънка и Йоран ѝ хвърли един поглед.
— Какво имаш в устата?
Тереса отвори уста и му показа кучешките си зъби. По гръбнака на Йоран пробягаха тръпки. За миг тя му се стори наистина страховита. Усмихна се:
— Вече можеш да ги свалиш, миличка. За да чуя какво казваш.
Тереса извади зъбите и ги стисна в шепа, но продължи да мълчи и Йоран пробва отново:
— Имаше ли сладкиши?
Тереса кимна и умореното съзнание на Йоран не успя да измисли нищо по-оригинално от:
— Вкусни ли бяха?
— Аз не можах да ям.
— Защо?
Тереса му показа зъбите. Нещо бодна Йоран в гърдите. Острата жал се разрасна и притисна ребрата му.
— Но, миличка, можеше… да ги свалиш. За да ядеш сладкиши.
Тереса поклати глава и не обели и дума повече, докато не паркираха в алеята пред къщата. Йоран изгаси двигателя и докато двамата седяха в мрака, тя отсече:
— Казах на мама, че не искам да ходя. Казах ѝ.
Семейство Свенсон живееше в новопостроена къща върху някогашна земеделска земя. Между тях и най-близките съседи се издигаше тясна ивица иглолистни и широколистни дървета. В гората имаше два големи камъка — или по-скоро скали, които лежаха под такъв ъгъл, че образуваха пещера от няколко квадратни метра в основата. През есента, когато Тереса щеше да навърши десет години, тя започна да прекарва все повече от свободното си време там.
Един ден в края на септември, докато Тереса седеше в тайната си стая и подреждаше разноцветни есенни листа, над входа падна сянка. Едно момче на нейната възраст стоеше отпред.
— Здравей — поздрави момчето.
— Здравей — промърмори Тереса и бързо вдигна поглед, след което пак го сведе към листата.
Момчето не помръдваше и не казваше нищо и на Тереса ѝ се искаше то да си отиде. То не изглеждаше както повечето хора. Носеше синя риза, закопчана чак до брадичката. Тереса опита да се съсредоточи върху листата, но беше трудно, докато някой я гледа.