Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
— Ами, нали е измислено — ядоса се Йоханес. — Това е история.
— И защо ти е да го четеш тогава?
— Защото е готино.
— Според мен изобщо не е готино.
Йоханес се обиди и зачовърка из кутията с камъчета, които бяха събрали.
— Ами онзи „Робинзон Крузо“ дето толкова го харесваш? И то е измислица.
— Не е вярно!
— Разбира се, че е! Не е станало наистина, четох го в Националната енциклопедия.
Хайде пак, Националната енциклопедия. Винаги като искаше да докаже нещо, Йоханес се позоваваше на нея. Беше обяснил, че тя представлява цял куп дебели томове, които съдържат абсолютно всичко. Тереса започваше да се чуди дали Националната енциклопедия въобще съществува. Във всеки случай тя никога не я беше виждала.
— И какво от това? — разсърди се Тереса. — Поне би могло да стане наистина. За разлика от сови, разнасящи писма.
— Ами, нали има пощенски гълъби.
— А летящи мотоциклети? А чадъри, с които правиш магии? В Националната енциклопедия пише ли, че и те съществуват?
Йоханес скръсти ръце и заби поглед в земята. Тереса беше изключително доволна от себе си. Обикновено Йоханес я затапваше и нямаше какво да му отговори. Този път тя победи. Издърпа кутията с камъчетата от ръцете му и с тананикане започна да ги подрежда по големина.
По едно време чу странен звук. Като жаба или както когато си глътнеш залъка в кривото гърло. Тя вдигна очи и видя раменете на Йоханес да се тресат. Смееше ли се? Опита се да измисли някакво жлъчно изявление, но после разбра, че той плаче, и цялата жлъч я напусна.
Той плачеше по свой си начин. От устата му излизаше почти механично „ух-ух-ух“, а раменете се тресяха в такт. Ако не бяха сълзите по бузите му, щеше да прилича на лоша имитация на плач. Тереса не знаеше какво да прави. Искаше ѝ се да каже някоя мила дума на Йоханес, но не се сети каква, затова остана на мястото си срещу него, докато той изливаше мъката си за нещо, което тя не разбираше.
Йоханес си пое дълбоко дъх и си избърса сълзите с ръкава. После рече:
— Може ли да си представим едно нещо?
Тереса изпита слабост. Ако фантазиите щяха да утешат Йоханес, щеше да опита.
— Какво?
— Може ли да си представим, че сме мъртви?
— Как?
— Просто лягаме на земята. И си представяме, че не съществуваме. Или може да си представим, че ни погребват.
Йоханес се опъна на земята. За първи път не си пазеше дрехите. Тереса легна до него и се загледа в схлупения таван на пещерата. Полежаха известно време. Тереса се опита да не мисли за нищо и установи, че се справя доста добре.
После Йоханес промълви:
— И сега сме мъртви.
— Да — съгласи си Тереса.
— Всички са си тръгнали и сега двамата лежим един до друг в гроба.
— А как можем да си говорим? Ако сме мъртви?
— Мъртвите могат да говорят помежду си.
— Не ми се вярва.
— Да си го представим.
— Добре.
Тереса се взря в сивия каменен таван и се опита да си представи, че е пръст. Не се получи. Тогава се опита да си представи, че това е като онези викингските гробове — дето са нареждали камъни върху трупа. Така беше по-добре. Тя беше мъртва и лежеше под каменна грамада. Хубаво беше.
— Ние сме мъртвите — прошепна Йоханес.
— Да.
— Никой не идва да ни чука на вратата, никой не иска нищо от нас.
— Да.
— Всички са ни забравили.
Слабият звук отвън изчезна, Тереса се понесе в мехур от тишина. Беше се притеснявала за изгубените си маратонки, беше се притеснявала от тъмнината под леглото си, сега вече не се притесняваше от нищо. Толкова беше лесно да си мъртъв. Обзе я пълно спокойствие. Може би беше задрямала за момент, защото чу гласа на Йоханес сякаш от много далеч.
— Тереса?
— Да?
— Когато пораснем… ще се оженим ли?
— Да. Но сега не можем да го кажем. Нали сме мъртви.
— Не. Но после. Ще се оженим. И накрая ще умрем заедно. И ще лежим един до друг в гроба.
— Да. Става.
През есента, когато Тереса започна пети клас, учениците получиха за задача да опишат лятната си ваканция. Тереса посвети по-голямата част от съчинението си на семейното пътуване до Скара Сомарланд, макар да бе продължило едва три дни и изобщо не беше прекарала весело. В последните няколко реда спомена, че иначе е плувала, карала колело и играла игри. Нещата, които бе правила заедно с Йоханес и които бяха заели основната част от ваканцията. Не назова името му.
Естествено, съучениците ѝ знаеха, че двамата с Йоханес са приятели — в такова малко населено място беше неизбежно. Но Йоханес не беше нещо, с което да се хвалиш. Той носеше идеално изгладени ризи с къс ръкав, а когато беше с къси панталони, чорапите му бяха издърпани до прасците; освен това се сковаваше и се държеше неестествено пред другите им връстници. На този фон бегачът му с двайсет и четири скорости не спасяваше положението.