Съдбовно бягство
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Американска лейди #7
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Съдбовно бягство». Краткое содержание книги:
Луси Джорик, осиновена дъщеря на първата жена – президент на Съединените щати, току-що е зарязала пред олтара своя годеник Тед „Господин Неустоим“ Бодин, с което предизвиква скандала на годината. Луси успява да се измъкне от църквата, преоблечена в размъкната роба на църковен хорист и избягва от града с помощта на съвършено непознат за нея мъж, като се мята на задната седалка на стария му мотоциклет.
Медиите пощуряват, защото никой не може да открие булката беглец, която преобръща живота си с трескаво безразсъдство. Докато всички я търсят, а медиите я заклеймяват, тя се дегизира, превръщайки се в нова личност…
Въпреки името си, навяващо асоциации за мекота и уют, Панда е корав и невъзпитан грубиян, но затова пък дяволски секси. Както всички останали, той знае всичко за Луси и нейната история, но не разкрива абсолютно нищо за себе си. Между двамата прехвърчат искри на непреодолимо привличане, но Панда е решен да държи своите тайни – както и сърцето си – здраво заключени…
Забавна, трогателна и очарователна история за една млада жена, търсеща съдбата си... и един мъж, получил много удари в живота, който не вярва във втория шанс.
- И на кого му пука?
- Очевидно не и на теб. - В умивалника нямаше мръсни чинии. Или Панда не беше ял, или ги бе измил. Тя взе банан от купата върху плота.
- Моят баща наистина беше промишлен алпинист – разнесе се тихият глас на Тоби зад гърба и. - Умря, когато бях на четири. Спасявал свой колега, закъсал на кулата, и това е самата истина.
Луси обели банана, като нарочно остана с гръб към него.
- Съжалявам за това. Аз дори не познавах баща си.
- Ами майка ти?
- Тя почина, когато бях на четиринайсет. Не беше най-добрата майка на света. - Тя се бе съсредоточила върху банана, все още без да го поглежда. - Макар че имах късмета да ме осиновят.
- Моята майка е избягала малко след като съм се родил.
- Струва ми се, че и тя не е била най-добрата майка на света.
- Баба ми беше супер.
- И тя много ти липсва. - Луси остави банана и най-накрая се извърна с лице към него. Сълзи блестяха в големите му кафяви очи. Сълзи, които той не би искал тя да види. - Чака ни много работа - промърмори тя и забърза към остъклената веранда. -Да се захващаме за нея.
През следващите няколко часа Тоби й помагаше да отнесат счупените мебели, проядените от молци възглавници и изтънелите пердета в края на алеята, откъдето щеше да намери някой да ги вземе. Панда може и да не уважаваше тази къща, но тя я ценеше и ако не му харесваше, можеше да я съди.
Тоби се опитваше да компенсира недостатъчните мускули със сериозния си и отговорен вид, което я трогна до дъното на душата. Отдавна не й се бе случвало да работи заедно с деца, освен ако не бяха най-близките й родственици.
Двамата с Тоби с доста усилия изнесоха древния счупен телевизор. Той напълни торбите за боклук със списания отпреди десетилетия и разръфани книги с меки корици, които тя бе свалила от рафтовете в остъклената веранда. После избърса прахта, а Луси подреди това, което бе останало. Въпреки че бяха уморени, те се опитаха да преместят отвратителната зелена кухненска маса, но тя се оказа прекалено тежка и единствената награда за усилията им бяха безбройните тресчици, забити в дланите им.
Когато реши, че за днес й стига, Луси взе малко пари и излезе на остъклената веранда, която Тоби току-що й бе помогнал да разчисти. Очите му се разшириха, когато видя колко пари смята да му даде. Момчето мушна бързо банкнотите в джоба си.
- Мога да дойда по което и да е време - ентусиазирано заяви той. - Освен това мога да чистя къщата. Знам, че преди не се справих много добре, но сега ме бива много повече.
Луси го погледна съчувствено.
- Панда ще има нужда от по-възрастен чистач за къщата. -Видя, че лицето му посърна, и побърза да добави: - Но аз имам друга работа за теб.
- Аз не съм по-лош от всеки възрастен.
- Той едва ли ще се съгласи.
Тоби прекоси с гневни крачки верандата и тръшна мрежестата врата зад гърба си, но тя знаеше, че ще се върне.
През следващите няколко дни те бършеха паяжините и търкаха подовете. Тя постла с плажни кърпи окъсаните възглавници по мебелите отвън. Металната етажерка, която бе прекалено голяма и тежка за преддверието, пасна чудесно на верандата. Постепенно изчезнаха керамичното прасе, очуканите тенекиени кутии и другите боклуци, с които бяха наблъскани шкафовете. Луси напълни една синя керамична купа със зрели ягоди, а в празен буркан от конфитюр подреди рози, които откъсна от стария розов храст, пълзящ по стената зад гаража. Аранжировката далеч не можеше да се сравни с невероятните творения, доставяни от цветарницата към Белия дом, но й харесваше не по-малко.
На четвъртия ден след заминаването на Панда те се заеха с грозния килим в мрачния кабинет.
- Има ли още хляб? - попита Тоби, когато приключиха с работата.
- Ти омете и последната троха.
- Ще направиш ли още?
- Не и днес.
- Трябва да изпечеш още. - Момчето огледа най-новата й придобивка - възхитителна татуировка, изобразяваща дракон, който се извиваше от ключицата към шията, а зеещата му огнена паст сочеше към долната част на ухото. - Между другото, на колко си години?
Луси понечи да му каже, че е на осемнайсет, но се спря. Ако искаше Тоби да не я лъже, тя също трябваше да е откровена с него.
- Трийсет и една.
- Много си стара.
Двамата излязоха отвън. Тоби поддържаше сгъваемата стълба, докато тя подрязваше увивните растения, обрасли върху единствения прозорец на кабинета. Когато стаята станеше по-светла, щеше да бъде чудесно място, където да работи над книгата.