Шогун

— Извинете — търпеливо се обади лекарят. — Ето, моля, пийте. Той отпи още от неприятната отвара, но тя не му помогна.

А навън вече се бе зазорило. Слугите му направиха знак да тръгва и му помогнаха да излезе от голямата стая. Охраната му се раздели на две. Половината самураи тръгнаха пред него, останалите вървяха отзад. Слязоха в големия преден двор. Там ги чакаше носилка с още охрана. Той блажено се отпусна вътре. По дадена от капитана заповед носачите я вдигнаха за дръжките и процесията от носилки, самураи и дами се заизвива през лабиринта от улички към изхода от крепостта, грижливо охранявана от безброй Сиви. Всички бяха облечени официално. Някои жени носеха тъмни кимона с бели шалове, други бяха в ослепително бели кимона с пъстроцветни кърпи и шалове на главите.

Блакторн усещаше погледите на всички върху себе си. Направи се, че не ги забелязва, и се опита да седи изправено, с безизразно лице, и се замоли да не му прилошее отново, та да се посрами пред всички. А болката нарасна.

Кортежът минаваше през крепостта покрай хиляди самураи, строени в безмълвни редици. Никой не ги спря, никой не им поиска документите. Опечалените минаваха от един контролен пункт през друг, през вдигнати вертикални решетки и прекосиха пет рова, необезпокоявани от никого. Ала щом излязоха от главната порта, извън стените на крепостта, той забеляза как Сивите се напрегнаха и очите им зашариха по всеки срещнат, как го обградиха по-плътно и взеха да го охраняват още по-внимателно. Това го поуспокои. Не беше забравил, че е белязан. Процесията изви покрай някаква поляна, премина през един мост и спря на празното пространство до брега на реката.

То беше триста стъпки широко и петстотин стъпки дълго. По средата имаше изкопана квадратна яма — петнадесет на петнадесет стъпки и пет стъпки дълбока, напълнена с дърва. Над нея бе издигнат висок, покрит с рогозки навес, целият в драперии от бяла коприна, а около него имаше стени от бели памучни платна, закачени на бамбукови пръчки, сочещи четирите посоки на света. В средата на всяка платнена стена имаше по една малка дървена вратичка.

— Вратата се слага, за да може душата да мине през нея, Анджин-сан — беше му обяснила Марико още в Хаконе.

— Хайде да доплуваме или да говорим за нещо друго. За нещо приятно.

— Да, разбира се, но оставете ме първо да довърша мисълта си, защото и това е нещо приятно. За нас погребението е от изключителна важност и вие трябва да знаете всичко за него, Анджин-сан. Моля ви.

— Добре. Но защо са ви четири врати? Една не стига ли?

— Душата трябва да има право на избор. Това е много мъдро — ние сме много мъдър народ. Казвала ли съм ви днес, че ви обичам? Ние сме мъдър народ, щом позволяваме на душата сама да избере. Повечето души предпочитат южната врата. Затова тя е най-важна и до нея нареждаме маси със сушени смокини, пресни нарове и други плодове, репички и всякакви зеленчуци, а също и снопчета оризови кълнове, ако сезонът е подходящ. И винаги има купичка с прясно сварен ориз. Това, Анджин-сан, е изключително важно. Защото душата може да поиска да хапне, преди да тръгне.