Шогун

Той се вгледа в устните му, за да помогне на слуха си.

— Кирицубо-сама и Очиба-сама искат да знаят как сте.

— А!

Блакторн ги погледна. Чак сега забеляза, че са облечени много официално. Кирицубо беше цялата в бяло, само на главата си имаше зелен шал. Кимоното на Очиба беше маслено-зелено, без украшения и мотиви, а дългият й, тънък като паяжина шал беше чисто бял.

— По-добре, благодаря — обърна се той към тях, разтревожен от бялото в облеклото им. Едва тогава забеляза светлината отвън и осъзна, че няма да се смрачи, както той си мислеше, а всеки момент ще се зазори. — Доктор-сан, аз спя ден и нощ?

— Да, Анджин-сан, един ден и една нощ. Легнете пак, моля. — Лекарят взе китката му в ръка и притисна дългите си пръсти към пулса му, заслуша се в деветте пулса — три на повърхността, три по средата и три дълбоко вътре, — както учеше от незапомнени времена китайската медицина.

Всички в стаята чакаха напрегнато диагнозата. Най-сетне лекарят кимна доволно.

— Всичко изглежда добре, Анджин-сан. Не сте ранен тежко, нали разбирате? Много болка в глава, нали?

Той се обърна и взе подробно да обяснява нещо на двете жени.

— Анджин-сан — обади се Очиба. — Днес погребението на Марико-сан. Знаете ли какво е „погребение“?

— Да, Очиба-сама.

— Добре. Погребението й е веднага след зазоряване. Ако желаете, можете да отидете.

— Да, благодаря. Да, моля, аз също ще отида.

— Добре тогава.

И Очиба заръча на лекаря да внимава много с пациента си. След това се поклони учтиво на Кирицубо, усмихна се на Блакторн и си тръгна. Кири я изчака да излезе.

— Всичко добре ли е, Анджин-сан?

— Глава зле, Кирицубо-сама. Много съжалявам.

— Моля да ме извините, но исках да ви благодаря. Разбирате ли ме?

— Дълг. Само дълг. Провал. Марико-сама мъртва.

Кири му се поклони най-почтително.

— Не е провал. Не, съвсем не. Благодаря, Анджин-сан. За нея, за себе си и за другите. Ще говорим пак, но по-късно. Благодаря.

И тя също си тръгна.

Блакторн се стегна и се изправи на крака. Болката в главата беше непоносима и му идеше чак да се разкрещи. Стисна устни. Гърдите много го боляха, започна да му се повдига. След малко гаденето премина и на негово място остана неприятен вкус в устата. С голямо усилие задвижи крака, отиде до прозореца и се хвана за перваза, защото отново му се доповръща. Изчака малко и взе да се разхожда напред-назад из стаята, но това не му помогна — болката в главата и гаденето останаха.

— Добре съм, благодаря — повтори той, но се отпусна върху леглото с облекчение.

— Ето, изпийте това. Ще ви стане по-добре.

Лекарят му подаде с добродушна усмивка пълната чаша. Блакторн отпи от течността, която миришеше на сухи фъшкии и плесенясали водорасли, примесени със стари листа, ферментирали от лятната жега. А вкусът беше далеч по-неприятен.