Смъртоносно бяло

– Няма нищо, добре съм – измърмори, преди той да е успял да формулира въпрос, и опипом затърси дръжката на бравата, за да се махне по-бързо.

Изненадата беше, че не се бе случвало по-често, след като веднъж бе чула историята за удушеното дете. Робин знаеше много добре какво е да те стискат плътно сключени около врата ти пръсти, да чувстваш как съзнанието ти се изпълва с мрак, да си наясно, че те делят секунди от края на съществуването ти. Подгонена бе да търси терапия от фрагментирани късове реалност, които я бодяха с острите си ръбове и не приличаха на нормални спомени, а притежаваха властта внезапно да я изтръгнат от тялото й и да я запратят обратно в миналото, където подушваше пожълтелите от никотин пръсти на удушвача и усещаше тялото на нападателя с ножа под потната му риза, допряно до гърба й.

Тя заключи вратата на банята и седна на пода, облечена с широката тениска, с която бе спала, да се фокусира върху дишането си, върху усещането на студените плочки под босите си крака, да следи, както бе учена, бързото биене на сърцето си, бликналия във вените й адреналин, да не се бори с паниката си, а да я наблюдава. След известно време съзнателно обърна внимание на слабия дъх на лавандула от течния сапун, с който се бе къпала снощи, и чу шума от прелитащ самолет.

В безопасност си. Беше сън. Само сън.

През две затворени врати до слуха й се донесе алармата за събуждане на Матю. Няколко минути по-късно той почука на вратата.

– Добре ли си?

– Напълно – извика му Робин през течащата от крана вода.

Отвори вратата.

– Всичко наред ли е? – изгледа я изпитателно той.

– Просто ми се допишка – ведро отговори Робин и се отправи към спалнята, за да постави цветните си контактни лещи.

Преди да започне работа при Страйк, Робин имаше договор с агенция, наречена „Временни решения“. Офисите, в които я бяха пращали, се бяха объркали в паметта й и там вече присъстваха само аномалии, ексцентрици и странности, свързани с тях. Спомняше си алкохолизирания шеф, чиито диктувани писма тя редактираше в движение от добро сърце; чекмеджето, което бе отворила и откри вътре комплект зъбни челюсти и мръсни долни гащи; изпълнения с надежди млад мъж, който я бе наричал Боби и се беше опитвал да флиртува с нея през опрените им един в друг монитори; жената, облепила работното си място със снимки на актьора Иън Макшейн; момичето, което бе скъсало с приятеля си по телефона насред общия офис, безразлично към внезапното притихване на всички останали. Робин се съмняваше, че някой от тези хора, с които бе имала мимолетен контакт, я помнеше по-добре, отколкото тя тях, та дори плахият ухажор, който я беше кръстил Боби.