Така го правят в Чикаго [bg]

— Ще звънна в редакцията и можем да си вървим.

Кимнах. Тя отново ме целуна. Първо по челото, а после и по бузата. Гледах я как изчезва в тълпата. Нещо се случваше в тази връзка. Много ми се искаше някой да ми обясни какво е то.

— Хей.

Обърнах се. Никол ме хвана за ръка и ме поведе през залата.

— Какво мислиш за събитието? — попита тя.

— А какво трябва да мисля?

Намерихме си места до огромния панорамен прозорец, от който се разкриваше гледка към реката от светлини, която течеше от север на юг по Лейк Шор Драйв.

— Исках да присъстваш — рече тя. — И да разбереш.

— Мислиш ли да разкажеш своята история, Никол?

Тя се отмести от прозореца. Протегнах ръка да я подкрепя, но тя не се нуждаеше от нея.

— Не се безпокой, Майкъл. Момичето няма да проговори.

— Всичко е наред.

— Наистина ли?

— Даян ми разказа за проекта си.

— Интервютата?

— Да.

— На два пъти ме попита искам ли да участвам. Ей така, направо. Не попита дали съм била насилвана. Сякаш отдавна го знаеше и заговори направо по темата.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Тя е умна, Майкъл. Ако бях на твое място, щях да я задържа.

— Може би.

— Може би? Сериозно те питам. Какво може да не й е наред? Адски умна, изглежда страхотно. Земна, забавна, целеустремена. Да продължавам ли?

— Може би и леко напрегната, а?

— Амбицията, Майкъл. Тя наистина е проблем.

— Не е амбицията, Никол. Добре, харесвам я. Може би ще я харесам още повече. Ще поживеем, ще видим.

— Докато изчакваш, животът си тече.

Никол направи крачка към мен и обви ръце около кръста ми.

— Извинявай, че ти досаждам, Майкъл. Но аз много те обичам. Знам, че не си падаш по такива думи, но наистина е така. Винаги ще те обичам.

— Не мразя тези думи, Никол.

— Добре, значи ги обичаш.

— Не съм казал такова нещо.

— Водим страхотен разговор, по дяволите.

Засмяхме се.

— Аз съм щастлив, Никол. Все още не напълно, но и то ще стане. Просто искам да е истинско. Точно. А най-много искам да го заслужа. Разбираш ли?

— Не.

— Но ми вярваш, нали?

— Безапелационно и ирационално.

— Добре. А сега ми разкажи за твоя приятел Родригес.

— Ти какво мислиш?

— Искаш ли да чуеш истината?

Никол се отдръпна и кимна.

— Според мен той е човекът.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Приятелката ми отмести поглед към Лейк Шор Драйв, към туптящото сърце на най-великия град на света. Ако щете, вярвайте, но бях готов за този момент и й подадох носната си кърпичка.

— Благодаря. Гримът ми щеше да се разтече.