Така го правят в Чикаго [bg]

Вниманието ми привлече жена малко над четирийсет, която кръстоса крака по някакъв особен начин. Изглеждаше страхотно, излъчваше чара, присъщ на старите богати фамилии: медноруса коса с по-тъмни кичури, бели зъби и слънчев загар, издаващ редовно бягство от Чикаго в навечерието на зимата. Съвършено оформена уста и тесен аристократичен нос. Големи, дълбоки интелигентни очи, в които проблясваха весели искрици. Възпитаничка на „Нортуестърн“ или на Щатския университет в Чикаго. Преуспяла, красива жена, която очевидно го съзнаваше. Изглеждаше доста над моята класа и все пак не се изненада, когато се приближих.

— Това нещо ми харесва — рекох.

— Кое?

— Чаят, музиката, обстановката като цяло.

— Очевидно често идвате тук.

Ирландски типове със сплескани носове едва ли се срещаха често в Палм Корт, но аз пренебрегнах иронията и продължих.

— Не бих казал, че съм редовен клиент, но обичам чай — рекох и й показах чашата и чинийката.

— Убедена съм, че е така, мистър Кели. Но се носят слухове, че с някои добавки го обичате още повече.

Чашата спря на сантиметър от устните ми, след което се върна върху споменатата вече чинийка.

— Май съм в неизгодно положение, мис…

Жената протегна ръка. Ръкостискането й беше здраво. И много приятно.

— Рейчъл Суенсън. Председател на Асоциацията и приятелка на Никол Андрюс. Казах й, че преди началото на приема имам намерение да се скрия тук. А тя ми предложи да се огледам за вас.

— И заложихте на Палм Корт?

— Всъщност започнах от Кок д’Ор.

Ръката й плавно посочи тежката дъбова врата, която водеше към главния бар на „Дрейк“.

— Останах там петнайсет минути. За това време си записах три телефонни номера, връчиха ми два ключа от хотелски стаи, а едно подозрително ченге ми поиска личната карта. После реших, че мога да си позволя чаша чай, защото вие със сигурност умеете да се грижите за себе си. И установих, че седя срещу ирландец с физиономия на скандалджия, зад която все пак прозира някаква интелигентност.

— Такова ли беше описанието на Никол?

— Приблизително. Искате ли да влизаме?

— Налага ли се?

— Да. Все пак аз съм организаторът.

Рейчъл се надигна с едно движение. Онова движение, което демонстрира Грейс Кели в „Задният прозорец“ — безупречно елегантен полъх, който не може да се усвои, дори цял живот да го тренираш. Даден от Бога. Неудържимо привлекателен. Последвах я, опитвайки се да улавям думите, които ми подхвърляше през рамо.

— Сега ли ще ме попитате, или по-късно?

— Какво да ви попитам?

Тя спря насред стълбите, които водеха към главното фоайе на „Дрейк“.

— Как и защо съм станала председател на Асоциацията.

Интересен въпрос. Но не толкова интересен, колкото намекът, че ние двамата с мис Суенсън сме изправени пред нещо, наречено „по-късно“. И което можеше да почака.