Последният патриот

Двама мъже имаха неблагоразумието да му препречат пътя. Нямаше време за приказки. Удари с коляно стоящия по-близко, като се постара да улучи перонеалния нерв в бедрото му. Краката на човека се подкосиха, Харват заби рамото си в него и го събори върху мъжа до него, като продължаваше да се придвижва към вътрешността на джамията, стискайки здраво куфарчето си.

Внезапно хората зад него се развикаха, след това се чуха изстрели. Тълпата богомолци изпадна в паника, виковете се превърнаха в писъци.

Обзето от ужас, множеството се люшна напред и Харват затърси с очи някакъв изход. Единственият му шанс беше да намери врата в задната част на джамията, но само булдозер можеше да разчисти достатъчно бързо пътя пред него. Ако скоро не направеше нещо, щеше да бъде стъпкан и вероятно убит.

Да продължава да се придвижва през навалицата не вършеше работа. Хората бяха прекалено плътно един до друг. Бяха като овце, а Харват отдавна бе научил, че овцете се ръководят от два инстинкта — да пасат и да бягат. И щом побягнат, единственото спасение е да се махнеш от пътя им.

Тълпата навлезе още по-навътре и събори един трикрилен параван. И тогава Харват видя, откъде може да се измъкне — имаше една врата в някаква ниша, скрита зад паравана.

Напрегнал всички сили, той се запромъква странично, с рамото напред, през тълпата от ужасени хора, за да се добере до стената. Напредваше стъпка по стъпка, стиснал здраво куфарчето си, и накрая успя да стигне до вратата.

В плитката ниша стоеше един мъж със сина си, потърсили убежище там. Ръката на бащата беше върху дръжката на вратата и когато Харват се приближи, той я натисна няколко пъти шумно, за да му покаже, че е заключена.