Следите остават

В края на краищата Юлия съвсем загуби чувство за времето. Час ли бе стояла, два или повече, тя вече не знаеше. Дали нямаше скоро да се съмне? Но небето над нея бе все така тъмно и все така спокойно и безстрастно горяха по улицата електрическите лампи. Тя вече цялата трепереше от студ, но не помръдваше!

И изведнъж, точно когато най-малко очакваше, вратата на кооперацията се отвори и на улицата излезе Пешо. Тя го позна в същия миг, макар той да бе застанал в сянката на свода и да оглеждаше внимателно улицата. Първата и мисъл бе да извика: «Пешо!» — но викът замря на гърлото и. Внезапно я обзе страх и срам! Ами как ще вика тъй, с цяло гърло! Нали ще я чуят баща и и майка и? Какво ще си помислят те за нея и дали изобщо ще я оставят да поговори с Пешо, за да го разубеди! Пък какво ще помисли и сам Пешо, дали няма да я намрази за цял живот, задето така необмислено го е издала пред външни хора и задето е вдигнала такава среднощна врява за техни лични работи. Юлия видя как той обърна гръб и тръгна бързо по улицата в посока, обратна на тяхната къща, но не извика, замълча разтреперана и ужасена.

Изведнъж и дойде нова, спасителна мисъл: ами защо да не изтича след него, защо да не го догони? Тя се нахвърли върху дрехите си и започна да се облича. За нещастие лявата и обувка не се оказа на мястото си. Тя започна да я търси трескаво — под кревата, под масата, под столовете, но обувката никъде я нямаше. След студа гъста горещина обля цялото и тяло. Ами сега? Да запали ли лампата? В тоя миг тя настъпи нещо кораво и разбра мигновено, че именно това е загубената обувка. Тя я обу бързо, после почти изтича до прозореца. Оттам пътят бе много по-кратък и лесен. Те живееха на партерния етаж, височината не беше голяма и на нея вече няколко пъти и се беше случвало да скача през прозореца, като стъпи най-напред на циментовия цокъл и оттам — на тротоара. Сега това бе изпълнено със светкавична бързина, и тя се оказа след миг на тротоара, макар и с ожулено коляно, макар и несъзнателно накуцваща, но твърдо решена да настигне Пешо по улиците.

Улиците бяха съвсем пусти, по тях не се мяркаха никакви хора. И ако би минал по това време някакъв човек, той би се удивил дълбоко на неочакваната гледка: върви, почти тича по глухата улица момиченце със къса рокличка, къдравата му косица се развява от слабия нощен ветрец, лицето му е бледо и тревожно, погледът напрегнат. Накъде се е запътило такова самичко и уплашено в късната нощ? Няма ли то родители, кой го е оставил да излезе само, не се ли страхува от глухата пустош на нощните улици? Ако има добро сърце, той би го спрял, би го запитал, би му помогнал. Но Юлия не срещна никого, пък и да беше срещнала някой, дори не би го забелязала — така цялата бе обзета от желание непременно да стигне Пешо. Той наистина излезе преди нея, той е момче и крачи бързо, но затова пък тя ще тича, да, да — ще тича през целия път, но пак ще го намери, пак ще говори с него!