Сътворението

Независимо от постоянния натиск, на който ме подлагаше Хистасп да развивам духовните си и пророчески дарби, възпитанието, получено в двора на Великия цар, бе проникнало тъй дълбоко в мен, че не бях в състояние да мисля за нищо друго освен за военна служба и интриги или пък за пътешествия до далечни земи.

В двадесет и първата година от царуването на Дарий, по време на зимното слънцестояние, Хистасп ме извика ври себе си в двореца в Суза.

— Отиваме на лов.

— Започна ли ловният сезон, Господарю?

— Всеки сезон си има свой дивеч.

Старецът изглеждаше мрачен. Не го попитах нищо повече.

Макар отдавна да бе прехвърлил седемдесетте и постоянно да боледуваше — двете състояния се свеждат до едно и също, — Хистасп отказваше да го носят на носилка дори и през най-студените зимни дни. Когато напускахме Суза, стоеше до колесничаря си изправен, с опънати назад рамене. Бавно падащите снежинки се лепяха по брадата му и на бялата зимна светлина лицето му блестеше. Аз бях на кон. Освен мен Хистасп нямаше друг ескорт. Отбелязах, че това е необичайно.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре — отвърна Хистасп. После заповяда на колесничаря; — Карай по пътя за Пасаргада!

Но не отидохме в Пасаргада. Малко преди пладне стигнахме до една ловна хижа, разположена сред покрита с гъсти гори долина. Хижата била построена от последния мидийски цар и впоследствие възстановена от Кир. Дарий обичаше да си мисли, че когато е в тази хижа, никой не знае къде е. Но, разбира се, харемът винаги бе осведомен точно къде и с кого е Великият цар във всяка минута от денонощието. С изключение на този ден.

Съвсем тайно Великият цар бе пристигнал в хижата предишната вечер. По всичко личеше, че дори и прислугата не бе предизвестена. Голямата зала бе студена. Мангалите току-що бяха запалени. Килимите, по които стъпва Великият цар — кракът му не трябва да докосва земя или непокрит под, — бяха постлани толкова набързо, че сам се заех да ги оправям.

На един подиум бе поставен персийският трон: висок златен стол и пред него столче за краката. Пред подиума бяха наредени шест табуретки. Това бе необичайно. В двора никой няма право да седи пред Великия цар. Все пак бях чувал да се говори за тайни съвети, по време на които на високопоставените личности е позволено да седнат в негово присъствие. Излишно е да споменавам колко развълнуван бях от мисълта, че ще видя Великия цар в неговата тайна и най-истинска роля — главатар на войните от онзи планински род, който бе завзел света.