Предателство в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Предателство в смъртта». Краткое содержание книги:
Какъв ли предмет е взел от Джоуна Талбът?
Отново сложи очилата и огледа трупа. На левия тестис откри онова, което търсеше.
Спомни си каква болка беше изпитала, като й продупчваха ушите, и потрепери:
— Господи, накъде отива този свят… За протокола — дупчицата на левия тестис показва, че убитият е носил обица на това място.
Свали очилата, изправи се и огледа стаята. Чу стъпки и без да се обърне, каза:
— Пийбоди, предупреди „метачите“ да търсят украшение за тяло. От онези, които мъжете окачват на топките си по непонятни за мен причини. Господин Йост си пада по сувенирите, а украшението на гениталиите на убития липсва.
— Не мога да ти помогна в търсенето, лейтенант.
Тя рязко се обърна и се озова лице в лице с Рурк. Машинално пристъпи напред, заставайки между него и трупа:
— Не те искам тук!
— Човек невинаги получава онова, което иска.
Двамата едновременно направиха крачка напред, Ив притисна ръка до гърдите на съпруга си:
— Извършено е убийство! Забранено е присъствието на външни лица на местопрестъплението.
— Известно ми е. Отдръпни се, няма да се приближа до трупа.
Тонът му й подсказа отговора на въпроса, който възнамеряваше да му зададе. Сърцето й се сви. Отстъпи встрани и прошепна:
— Познавал си го, нали?
— Да. — Рурк изпита и състрадание, и гняв, докато оглеждаше мъртвеца. — Предполагам, че вече имаш сведения за него, но ще добавя, че Джоуна беше умен и амбициозен човек, който бързо се издигаше в служебната йерархия. Харесваше книгите — истинските книги, които можеш да разгърнеш и да четеш страница след страница.
Ив мълчеше. Знаеше слабостта на съпруга си към книгите, напечатани на хартия. Навярно това го свързваше с убития.
Удоволствието да чете страница след страница.
— Днес беше денят му за редактиране — обясни Рурк и усети как към състраданието и гнева се прибавя чувство за вина. — Един ден седмично оставаше да работи у дома, въпреки че можеше да прехвърли това задължение на някого от подчинените си. Обичаше ветроходството и имаше малка яхта, която бе закотвена в пристанището на Лонг Айлънд. Възнамеряваше да си купи малка къща близо до брега на океана, за да се наслаждава на любимия си спорт. Знам още, че отскоро имаше сериозна приятелка.
— Именно тя е открила трупа. В момента е в другата стая с един от униформените.
— Онова, което ти разказах, не е причина за смъртта му. Убили са го, защото беше мой служител. — Извърна поглед към Ив — очите му блестяха като тлееща жарава.
— При провеждане на разследването ще тръгнем по тази следа. — Тя протегна ръка така, че да е извън обсега на камерата на записващото устройство, и стисна дланта му. Усети как пръстите му потръпват от едва сдържана ярост. — Моля те, почакай навън. Позволи ми да се погрижа за него.
За миг се изплаши, че Рурк ще каже нещо, което по-късно ще й се наложи да изтрие от записа. Но внезапно гневът му угасна — промяната беше толкова неочаквана, че Ив усети как я полазиха тръпки. Рурк отстъпи назад.
— Ще чакам — каза той и излезе.
Когато дойде време да разпита Дейна, приятелката на Талбът, Ив изпита облекчение, защото младата жена беше се поуспокоила. Клепачите й обаче бяха подпухнали, тя непрекъснато отпиваше от чашата с вода, като че се беше обезводнила от пролетите сълзи. Ала истеричният й пристъп беше преминал и тя вече говореше свързано.
— Бяхме се уговорили да обядваме заедно. Джоуна каза, че може да прекъсне работата си към два часа. Беше негов ред да плати… — Тя отново се просълзи и прехапа долната си устна. — С него се редувахме при плащането на сметката. Най-често посещавахме ресторанта „При Поло“ на Осемдесет и втора улица. Живея наблизо, а с Джоуна бяхме определили този ден от седмицата да работим вкъщи. Аз съм литературен агент в отдела по продажбите… всъщност с него се запознахме на едно служебно празненство. Та както ви казвах, днес имахме среща в ресторанта, но аз закъснях с повече от двайсет минути… — Тя млъкна, отново отпи глътка вода и за миг затвори очи. Не беше красавица, но лицето й беше интересно и подсказваше, че има силен характер.
— Забавих се, защото проведох безкраен разговор по видеотелефона с недоволен клиент, когото трябваше да успокоявам. Джоуна все ми се подиграва, задето закъснявам. Казва, че за мен часовниците не съществуват и се ръководя по някакво мое време, „времето на Дейна“. Зарадвах се, като влязох в ресторанта и видях, че го няма. Намислих си цяла реч, с която да му се надсмея. О, Господи… извинете ме за момент.
— Разбира се.
Дейна притисна чашата до пламналото си чело и помълча няколко секунди, сетне отново продължи: