Оръжията на Авалон [bg]

Запътих се към северозападния край на градината, като търсех място, което да не се вижда от къщата. Живият плет беше висок, а тревата бе избуяла, мека и ухаеше приятно. Постлах плаща си, седнах на него и си събух ботушите. Протегнах крака върху хладната трева и въздъхнах.

Още малко, помислих си аз. Сенки — диаманти — оръжие — Амбър. Вече съм на път. Преди година гниех в тъмницата и толкова често пресичах напред и назад границата между здравия разум и лудостта, че едва не я изтрих. Сега бях свободен, силен, целенасочен и разполагах с готов план. Сега отново бях заплаха и то много по-смъртоносна от преди. Този път не бях обвързан с ничии чужди планове. Сам носех отговорността за своя успех или провал.

Усещането беше чудесно, каквито бяха и тревата, и погълнатия алкохол, който сега се разливаше из тялото ми и ме стопляше с приятния си огън. Изчистих си лулата, прибрах я, протегнах се, прозях се и се приготвих да поспя.

Изведнъж долових помръдване в далечината, надигнах се на лакът и съсредоточих вниманието си натам. Не се наложи да чакам дълго. По пътеката бавно се движеше някаква фигура, от време на време поспираше и пак тихо продължаваше. Под дървото, където бяхме седели с Ганелон, изчезна и дълго време не се появи. После направи още няколко крачки, спря и сякаш се загледа в моята посока. След което тръгна към мен.

Докато минаваше край близкия храст и излизаше от сенките, лицето й изведнъж бе огряно от лунната светлина. Очевидно съзнавайки това, тя се усмихна по посока към мен, забави крачка с приближаването си, спря съвсем, когато ме достигна.

— Явно къщата не ти допада, принц Коруин — каза Дара.

— Напротив — рекох. — Просто нощта е толкова прекрасна, че изкуши любителя на природата в мен.

— Нещо трябва да те е изкушило и миналата нощ — подхвърли тя, — въпреки силния дъжд. — Дара се настани до мен върху плаща ми. — И нея ли прекара на открито?

— Бях навън — отвърнах, — но не спах. Всъщност, не съм си лягал, откакто се видяхме миналия път.

— Къде беше?

— На брега, пресявах пясък.

— Звучи угнетително.

— Така си и беше.

— Много време мислих, след нашето пътуване сред Сенките.

— Мога да си представя.

— И аз не съм спала кой знае колко. Затова те усетих като се прибра, после те чух да разговаряш с Ганелон и когато той се върна сам, разбрах, че си останал някъде тук.

— Правилно.

— Знаеш, че трябва да отида в Амбър. И да мина през Лабиринта.

— Знам. Ще го направиш.

— Само че скоро, Коруин. Скоро!

— Ти си млада, Дара. Има много време.

— По дяволите! Цял живот съм чакала… без дори да знам за това! Няма ли някакъв начин да отида сега?