Оръжията на Авалон [bg]

Най-после съществото се измъкна.

Да! Беше Дара, станала висока и прелестна. Красива, но и някак страховита. Видът й сякаш раздираше съзнанието ми. Тя вдигна възторжено ръце и от устните й се откъсна нечовешки смях. Исках да погледна встрани, а не можех дори да помръдна. Нима наистина бях милвал и любил това създание? Чувствах се отвратен, но едновременно с това нещо ме привличаше към нея със страшна сила. Изобщо не разбирах тази непреодолима двусмисленост.

Тя извърна глава към мен. Смехът й секна. Заговори с променен глас:

— Принц Коруин? Ти ли си сега крал на Амбър?

А аз едва успях да отвърна, някак отдалече:

— На практика.

— Много добре. Тогава ме погледни. Аз съм твоето възмездие.

— Коя си ти? Какво си?

— Никога няма да научиш — каза тя. — А и е твърде късно.

— Не разбирам. Какво имаш предвид?

— Амбър ще бъде унищожен.

Дара изчезна.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Рандъм.

Поклатих глава.

— Не знам. Наистина не знам. Но чувствам, че най-важното нещо на света е да разберем.

Той ме сграбчи за лакътя.

— Коруин! Тя… то… говореше сериозно! А не е изключено това се окаже възможно, знаеш.

— Знам — кимнах.

— Какво ще правим?

Прибрах Грейсуондир в ножницата и се обърнах към вратата.

— Ще действаме първи — рекох. — Най-после получих онова, за което цял живот съм копнял и смятам да го опазя. Нямам намерение да чакам нещастието да се стовари на главата ми. Ще го издиря и ще го спра, преди изобщо да е сполетяло Амбър.

— Знаеш ли къде да го търсиш? — запита Рандъм.