Оръжията на Авалон [bg]

— Боли ме, като се движа.

— Добре.

Отидох и напълних една чаша, след това му я занесох. Ганелон бавно я вдигна, благодари ми с кимване и отпи.

— Ох, така е по-добре! — въздъхна той. — Може да притъпи малко усещането.

— Ти си се бил — заключих аз.

— Да — отвърна той. — И то неведнъж.

— Тогава понеси раните си като войник и не ме карай да ти съчувствам.

— Но аз победих!

— Боже! Къде остави труповете?

— О, не беше чак толкова сериозно. Всъщност едно момиче ме докара до това състояние.

— Значи си е струвало парите.

— За нищо подобно не става дума. Опасявам се, че ще изпаднем в неудобно положение.

— Ние ли? Защо?

— Не знаех, че тя е стопанката на къщата. Прибрах се във весело настроение и реших, че е някоя прислужница…

— Дара? — напрегнато попитах аз.

— Аха, същата. Шляпнах я по задника и я мляснах един, два пъти… — Ганелон простена. — Тогава тя ме сграбчи. Вдигна ме от земята и ме задържа над главата си. После ми обясни, че е стопанката на къщата. И ме пусна… Аз тежа сто и петнайсет килограма, човече, а пътят надолу беше дълъг.

Той отпи нова глътка, а аз се разсмях.

— И тя така се смееше — мрачно продължи Ганелон. — Помогна ми да стана и се държа любезно. Естествено, аз се извиних… Този твой брат трябва да е страхотно мъжествен. Никога не съм срещал толкова силно момиче. Като си помисля какво би могла да направи с един мъж… — в гласа му се прокрадваше благоговение. Той бавно поклати глава и си допи коняка. — Изпитах истински страх… да не говорим за неудобството.

— Тя прие ли извиненията ти?

— О, да. Държа се много великодушно. Каза ми да забравя цялата история и обеща тя да направи същото.

— Тогава защо не си в леглото?

— Останах да те изчакам. Предполагах, че може да се прибереш доста късно. Исках да те хвана, преди да си легнал.

— Е, направи го.

Ганелон се надигна полека, без да изпуска чашата си.

— Хайде да излезем навън — предложи той.

— Добра идея.

На път за навън взе и гарафата, за което също си помислих, че е добра идея и двамата тръгнахме по градинската алея зад къщата. Най-накрая Ганелон се настани върху стара каменна пейка под един огромен дъб, където напълни чашите ни и отпи от своята.

— Мм, твоят брат разбира и от пиене — призна той.

Седнах до него и си натъпках лулата.

— След като й казах, че съжалявам и й обясних кой съм, известно време си поприказвахме — рече Ганелон. — Щом разбра, че съм заедно с теб, тя взе да ме разпитва за най-различни неща, свързани с Амбър, сенките, теб и цялото ти семейство.

— Ти каза ли й нещо? — попитах, докато си палех лулата.

— И да исках, не бих могъл. Не знаех нито един от отговорите.

— Хубаво.

— Тя ме накара да се замисля, обаче. Струва ми се, че Бенедикт не споделя много с нея и напълно го разбирам. Мисля, че трябва да внимаваме какво говорим в нейно присъствие, Коруин. Прекалено е любопитна.

Кимнах и пуснах няколко кълба дим.

— За това си има причина. Много сериозна причина. Но се радвам, че си си държал езика зад зъбите, дори след като си пил. И ти благодаря, че ми каза.