Оръжията на Авалон [bg]

Когато се събудих, минаваше пладне и се чувствах мръсен. Хубаво се напих с вода, после отлях малко в ръка и си разтърках очите. Сресах се с пръсти. Огледах се наоколо.

Всичко беше покрито със зеленина, малки групички дървета и ширнали се поляни, покрити с висока трева. Все още се движехме по черен път, доста твърд и относително гладък. Небето беше ясно, като се изключат няколко малки облачета и слънцето се сменяше със сянка на почти равни интервали. Подухваше лек ветрец.

— Отново си между живите. Чудесно! — възкликна Ганелон, когато се покатерих на капрата и седнах до него. — Конете взеха да се уморяват, Коруин, а и на мен ми се иска малко да си поопъна краката. Освен това съм ужасно гладен. А ти?

— И аз. Отбий на онова сенчесто местенце вляво и там ще поспрем.

— Ще ми се да продължим още малко напред — рече той.

— Има някаква конкретна причина ли?

— Да. Искам да ти покажа нещо.

— Давай тогава.

Клатушкахме се още почти километър и стигнахме до участък на пътя, който ни поведе в по-северна посока. Не след дълго се заизкачвахме по един хълм и когато го превалихме, видяхме следващия, който беше дори още по-висок.

— Докъде смяташ да продължаваме така? — попитах аз.

— Нека се качим и на онзи хълм — отвърна Ганелон. — Оттам може да се вижда.