Зона 51: Легендата
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Легендата». Краткое содержание книги:
— Трябва да се върнем на кораба — прошепна му Донхад. — Не мога да те лекувам тук.
Гуалкмай се изсмя с дрезгав глас.
— Няма да стигна дотам. Докато не ме остави треската… — Той понечи да се изправи, но не му стигнаха силите. — Съжалявам.
— Няма нищо — успокои го тя.
Даг Брин стоеше в другия край на стаята и ги наблюдаваше.
— Мога да ви помогна да стигнете закъдето сте тръгнали. До вашия кораб…
— Не, невъзможно е — поклати глава Донхад.
Даг Брин се приближи и втренчи поглед в лицето на Гуалкмай.
— Исках да ви кажа за селцето на брега. Жителите му измряха преди двайсетина години. Уби ги нещо странно. Всичките имаха треска и трепереха като теб. Жена ми и дъщеря ми също я хванаха. Оцелелите ги пратих да живеят някъде другаде.
В началото Донхад мислеше, че Гуалкмай е настинал от студената вода. Но сега се замисли дали някой не е отровил водата в езерото? По време на Революцията аирлианците не се бяха поколебали да използват биологични оръжия срещу хората. Жертвите наброяваха милиони.
Но независимо от това нямаше право да води Даг Брин при кораба. Нито можеше да пренесе сама Гуалкмай дотам. Пътуването със сигурност щеше да го довърши. Единственият му шанс бе да преодолее болестта тук. Още дълги часове тя остана край него. Някъде след полунощ Гуалкмай започна да бълнува на техния роден език и Даг Брин ги поглеждаше озадачено. Донхад сменяше влажни компреси на челото на своя спътник, от време на време го будеше и настояваше да поема течности.
Но нищо не помагаше.
Малко преди зазоряване Гуалкмай се изправи и извика името на техния син. След това рухна на койката и животът го напусна със сетния му дъх.
Донхад се надвеси над него и му склопи очите. Остана така наведена в продължение на няколко минути, след това се пресегна и свали Ка-огърлицата му.
— Ужасно съжалявам — рече Даг Брин, който стоеше до нея.
— Ще ми помогнеш ли да го погребем?
— Разбира се. Къде?
— На върха на хълма — отвърна Донхад. — Духът му ще пази това място.
Плаваха вече четири дни, когато Гуалкмай най-сетне попита за посоката, в която пътуват.
— Към Гиза.
Гуалкмай кимна.
— Така и предполагах.
Търговският кораб, на който се бяха качили, обикаляше по крайбрежието на Средиземно море.
— А когато стигнем там?
— Още не съм решила — отвърна Донхад. Обмисляше този въпрос, откакто беше отишла на кораба, за да прехвърли паметта от огърлицата в следващото тяло. Тъй като Гуалкмай нямаше спомен за последното им пребиваване в Авалон, нито беше чел свитъците с докладите, отговорността за вземането на решението падаше върху нея. Което, разбира се, беше нещо обичайно, откакто двамата действаха заедно. — Нещата в този свят не са като на нашия. Заради намесата ни ситуацията се измени. И заради войната между Аспасия и Артад.
Гуалкмай кимна вяло.
— Сега и двете страни спят — продължи тя. — И вместо тях действат техните слуги. Ключът към Главния страж е у нас. Щабът им на тази планета — на остров Атлантида — беше унищожен. Връзката им с Марс е прекъсната, от известно време нямат никакъв контакт с Империята. Всичко това обаче постигнахме с цената на много човешки жертви.
— И при нас не беше по-различно — отвърна Гуалкмай. — Спомни си колко богоубийци изгубихме, докато унищожим предавателите им. И това бе само през първия етап от войната.
Донхад не отговори, загледана към брега.
— Значи смяташ, че въпреки първоначалните успехи, хората от тази планета не са достатъчно развити, за да се опълчат на аирлианците.
— Да.
Гуалкмай потърка замислено брадичка.
— Значи още е твърде рано.
— Не и ако… — поде Донхад, но млъкна.
— Какво?
Тя извади скиптъра, който бяха донесли преди много години на тази планета.
— Не и ако се сдобием с Граала и го използваме. Ако създадем цяла армия от безсмъртни.
Гуалкмай не побърза да възрази и това й се стори странно. Но след като помисли няколко минути, той поклати глава.
— Няма да стане. Не разполагаме с оръжие, с което да им се противопоставим. Дори и да създадем армия от безсмъртни, няма да постигнем нищо, освен да им осигурим безкрайни страдания. Те ще умират и пак ще възкръсват. Каква ужасна участ! Но дори безсмъртието си има предели — ние се научихме как да убиваме аирлианците, сигурен съм, че те също знаят как да убиват безсмъртни. Но… — Гуалкмай направи пауза. — Мисля, че наистина ще е добре да сложим ръка на Граала, както успяхме да направим с Екскалибур. Така ще попречим да го използват слугите на аирлианците.
— Точно това си мислех и аз.
— Но нищо повече — добави Гуалкмай.