Обсидианова пеперуда
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк #9
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Обсидианова пеперуда». Краткое содержание книги:
- Никога не съм виждала слънцето да се отразява така в прозорци.
- Албакърки е на 7,000 фута. Въздухът е по - рядък, отколкото си свикнала. Това кара светлината да прави страни неща.
Вгледах се в блестящите прозорци, като скъпоценни камъни закрепени за планината.
- Красиво е.
Той извърна цялата си глава. Така че да знам, че наистина е погледнал.
- Щом казваш така.
След това спряхме да говорим. Едуард никога не говори просто така, а изглежда нямаше нищо да казва. Моят мозък все още блуждаеше върху това, че Едуард е влюбен или вероятно толкова близо, колкото някога би могъл. Това просто беше прекалено странно. Не можех да измисля едно полезно нещо да кажа, така че гледах през прозореца докато измисля нещо, което би имало смисъл да се каже. Имах предчувствие, че пътуването да Санта Фе ще е дълго и тихо.
Хълмите бяха много заоблени, покрити с изсъхваща трева. Имах същото чувство, което имах когато излязох от летището на Албакърки - запустяло. Мислех че хълмите са ниски, докато не видях крава да седи на един от тях. Кравата изглеждаше тънка, достатъчно малка, че да я закрия с два пръста, което означава, че „хълмите” всъщност бяха малки планини и не толкова близо до пътя, колкото изглеждаше. Беше късният следобед или рана вечер, зависи как го погледнеш. Все още беше ден, но можеш да усетиш нощта да се простира постепенно дори в светлината. Дена се изхабяваше като късче от захаросан бонбон, който е бил смукан прекалено дълго. Без значение колко ярка е светлината, можех да усетя как тъмнината я притиска. Отчасти беше настроението ми - объркването винаги ме прави песимистична, но беше и вътрешно усещане за идващата нощ. Аз съм вампирски екзекутор и знам вкуса на нощния бриз, точно както знам усещането за изгрева, притискащ срещу тъмнината. Имаше време, когато животът ми зависеше от идването на изгрева. Нищо като почти да умреш, не усъвършенства уменията.
Светлината започна да завяхва, когато имах достатъчно тишина. Все още нямах нищо полезно, което да кажа за личният му живот, но имах случая. Бях повикана тук, за да помогна в разрешаването на случая, не да играя скъпата Аби, така че ако я концентрирам върху престъплението, ще бъдем добре.
- Има ли нещо за случая, което все още не си ми казал? Нещо което може да ме ядоса, че не съм го знаела.
- Сменяш темата? - попита той.
- Не знаех, че сме на някаква тема.
- Знаеш какво имам предвид.
Въздъхнах.
- Да, знам какво имаш предвид. - Отпуснах се на седалката, колкото ми позволява колана, ръцете кръстосах на стомаха си. Езикът на тялото ми не беше щастлив, нито пък аз. - Нямам нищо да добавя към ситуацията с Дона, поне нищо полезно.
- Така че се концентрираш на работата - каза той.
- Ти ме научи на това, - казах - ти и Долф. Дръж очите и ума си на важните неща. Важното е това, което може да те убие. Дона и децата й не се заплаха за живота, така че те остават назад в листа.
Той си усмихна, неговата нормална „аз знам нещо, което ти не” усмивка. Не означаваше винаги, че знае нещо което аз не знам. Понякога просто го правеше, за да дразни.
- Мисля, че каза, че ще ме убиеш, ако не спра да се срещам с Дона.
Опитах се да отпусна напрежението, което започна да се натрупва в раменете ми. Може би съм била поканена, за да играя скъпата Аби, поне от части. По дяволите.
- Прав си, Едуард. Не можеш просто да напуснеш. Това ще съсипе Бека на една ръка. Но не можеш да продължиш да се срещаш с Дона безкрайно. Тя ще започне да пита за дата за сватбата и какво ще й кажеш?
- Не знам.
- Е, аз също, така че нека говорим за случая. Поне с това имаме твърда посока.
- Имаме? - погледна ме като попита.
- Знаем че искаме мъченията и убийствата да спрат, нали?
- Да.
- Е, това е повече, отколкото знаем за Дона.
- Да не казваш, че не искаш да спра да се виждам с нея? - попита той и проклетата усмивка се върна. Самодоволен, той изглеждаше самодоволен.
- Казвам, че не знам по дяволите какво искам да направиш, камо ли какво трябва да направиш. Така че нека го оставим, докато не ми дойде някоя брилянтна идея.
- Добре - каза той.
- Страхотно - отвърнах. - Сега обратно на въпроса. Какво не си ми казал за случая, което мислиш, че трябва да знам или по - добре, което аз мисля че трябва да знам.
- Аз не чета умове, Анита. Не знам какво би искала да знаеш.
- Не се прави на умен, Едуард. Просто изплюй камъчето. Не искам повече изненади през това пътуване, не и от теб.
Беше тих толкова дълго, че помислих, че няма да отговори. Така че го притиснах.
- Едуард, имам го предвид.
- Мисля - каза той. Размърда се в седалката си, свивайки и отпускайки раменете, сякаш се опитваше да се отърве от напрежението. Предполагам дори за него денят беше напрегнат. Странно е да мисля, че нещо може наистина да стресира Едуард. Винаги съм си мислила, че минава през живота с перфектен Зен на социопат, така че нищо не го притеснява наистина. Грешала съм. Грешала съм за много неща.