Мъртви за света
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви за света». Краткое содержание книги:
Ерик е бил омагьосан от вещици и страда от пълна амнезия. Събратята му трябва да го скрият, преди вещиците да го намерят, и най-доброто място за това се оказва домът на Суки. Тя се съгласява да се грижи за него, защото се нуждае от голямата сума пари, която ще получи. Поради амнезията поведението на Ерик е коренно различно от преди — от властния, арогантен лидер и непоправим женкар не е останала и следа. Проявите на ранимост и нежност на новия Ерик го правят още по-неустоим за Суки и тя се влюбва в него.
Щастието им не продължава дълго, защото става ясно, че ще се наложи вампирите да влязат в битка с вещиците, а Суки ще бъде техен съюзник. Ще запази ли чувствата си Ерик, ако паметта му се завърне, и не е ли изправена Суки пред поредната раздяла, която ще разбие сърцето й?
„СТУДЕНА БИРА И СТРЪВ“
Беше останала да виси там от лятото. После отново завих надясно и продължих в южна посока.
Колкото по-дълбоко навлизах в този затънтен район, толкова по-лош ставаше пътят. Екипите по поддръжка на пътищата не бяха стъпвали тук от лятото. Жителите на Хотшот или нямаха собствен представител в общинската управа, или просто не желаеха посетители. От време на време пътят хлътваше в ниски участъци, докато се виеше между мочурищата. При силни валежи тези ями сигурно се пълнеха с вода и районът ставаше абсолютно непроходим. Не бих се изненадала, ако наоколо се срещаха и алигатори.
Накрая се озовах на още един кръстопът, в сравнение с който онзи с хранителния магазин изглеждаше като огромен търговски център. Наоколо бяха разпръснати десетина кирпичени къщи. В дворовете на повечето от тях имаше паркирани по няколко коли. Тук-там се мяркаше по някоя ръждясала люлка или баскетболен кош, а върху два от покривите стърчаха сателитни чинии. Направи ми впечатление една странна подробност — всички къщи се намираха на почти равно разстояние от кръстопътя. Сякаш някой бе опънал въже от забит в земята кол и беше направил кръг, за да очертае граница, отвъд която се намираха къщите. Вътре в кръга нямаше нищо.
От опит знаех, че обществата от подобни малки селища по нищо не се отличаваха от останалите. И тук вирееха същите типове хора като навсякъде. Едни бяха бедни, горди и добри. Други — бедни, подли и негодни за нищо. Но всички си знаеха и кътните зъби и нищичко не оставаше незабелязано.
През този мразовит ден наоколо нямаше жива душа, за да се ориентирам дали жителите на Хотшот бяха чернокожи, или бели. Малко вероятно бе тук да съжителстват представители от различни раси. Взех да се чудя дали всъщност се намирам на правилния кръстопът, но съмненията ми се изпариха, когато видях някакво подобие на зелена пътна табела, забучена на кол пред една от къщите. На нея пишеше „Хотшот“.
Значи се намирах на правилното място. Оставаше и да намеря дома на Кристъл Норис.
На една от ръждясалите пощенски кутии се мъдреше едва забележим номер. По пътя на логиката стигнах до извода, че съседната къща би трябвало да е тази на Кристъл Норис. Домът на семейство Норис леко се различаваше от останалите; отпред имаше малка веранда с едно кресло и два обикновени градински стола, както и два автомобила — един „Форд Фиеста“ и един допотопен „Буик“.
Когато паркирах и излязох от колата, внезапно осъзнах нещо много странно.
В Хотшот нямаше кучета.
Във всяко друго подобно селище наоколо щяха да се мотаят поне десетина кучета, а аз щях да се чудя как да изляза от колата, без да бъда нападната. А тук нито едно излайване не нарушаваше злокобната зимна тишина.
Прекосих двора, покрит с твърда като камък кал. Имах чувството, че нечии невидими очи следят всяка моя стъпка. Почуках на тежката дървена врата — върху нея имаше три квадратни прозорчета, които очевидно служеха като „шпионки“, защото през най-долното със сигурност ме шпионираха чифт тъмни очи.
И тъкмо когато дългата пауза започна да ме изнервя, вратата се отвори.
Пред мен стоеше Джейсъновата новогодишна приятелка, която, разбира се, днес изглеждаше доста по-скромно в сравнение с последната ни среща. Черни джинси, бежова блуза, евтини ботуши. Късата й къдрава коса изглеждаше някак пепеляво черна, или просто казано — невзрачна. Слаба девойка с напрегнат вид, която със сигурност нямаше двайсет и една, независимо от твърденията й.
— Кристъл Норис?
— Да? — Не прозвуча точно недружелюбно, но определено държеше да създаде впечатление, че е много заета.
— Аз съм Суки, сестрата на Джейсън Стакхаус.
— О, така ли? Заповядай — тя се отдръпна встрани и аз пристъпих в тясната всекидневна. Беше претъпкана с мебели, предназначени за доста по-голямо пространство: два огромни фотьойла с подвижни облегалки и троен диван, тапициран с тъмнокафява изкуствена кожа — от онези с големите възглавници, които имат хлътнало копче по средата. Изключително неудобна мебел — лятно време кожата ти залепва по тапицерията, през зимата хлътваш надълбоко, а във вдлъбнатините около копчетата задължително се събират трохи.
На пода имаше мръсен тъмночервен килим с жълто-кафяви шарки, който едва се забелязваше изпод плътния слой играчки, разхвърляни отгоре му. Върху стената над телевизора висеше картина — „Тайната вечеря“, — а из цялата къща се носеше приятно ухание на печен фасул, ориз и царевичен хляб.
Пред вратата на кухнята седеше детенце на около две години и си играеше с конструктор. Приличаше на момченце, съдейки по зелената блуза и гащеризона, а по въздългата му кестенява коса липсваха фиби или панделки, но нямаше как да съм сигурна.