Мъртви на прага
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртви на прага». Краткое содержание книги:
— Какво е причинило смъртта му? — Отново майката.
— Вампирът.
— Ухапал го е?
— Не, той… не. Не го е хапал.
— Ами какво тогава? — Джей едва удържаше собствения си гняв.
— Счупил му е врата, ако не се лъжа.
— Това ни съобщиха и в полицейското управление — каза Джей. — Просто не знаехме дали ни казват истината.
О, за бога!
Суити де Арт мушна глава в процепа на вратата, извини се за безпокойството и попита Сам дали може да вземе ключа за склада. Свършила й туршията. Арлийн мина по коридора и ми помаха с ръка. Запитах се дали Денис Петибоун е дошъл в бара. Мислех само за собствените си проблеми и изобщо не бях забелязала. Когато вратата щракна зад гърба на Суити, в тясната стая се възцари тежко мълчание.
— А каква работа е имал този вампир в двора ви? — припряно попита Джей. — Посред нощ?
Не го пратих по дяволите. Сам стисна ръката ми навреме.
— Това е времето, в което те будуват. А той гостува в съседната къща, която е единствена наоколо, впрочем. — Това казахме и пред полицията. — Предполагам, че е чул шум в двора ми и е дошъл да огледа.
— Ние все още не знаем как Джеф се е придвижил дотам — каза Джъстин. — Къде е колата му?
— Не знам.
— А в портфейла му е имало някаква карта?
— Да, членска карта за „Братството на Слънцето“ — отвърнах аз.
— Но той никога не е имал нищо против вампирите — запротестира Джей. — Ние сме близнаци. Щях да знам, ако е имал непоносимост към тях. Не намирам никаква логика в цялата тази работа.
— Но в бара се е запознал с една жена и се е представил с фалшиво име и фалшиво местожителство — отбелязах аз възможно най-деликатно.
— Ами… просто е минавал през града — каза Джей. — Аз съм женен мъж, но Джеф е разведен. Не бих искал да говоря така пред майка ми, но за мъжете не е необичайно да се представят с друго име, когато се запознават с жена в бар.
Така си беше. В „Мерлот“ идваха предимно местни клиенти, но неведнъж съм чувала и историите на непознати, които със сигурност лъжеха.
— Къде е бил портфейлът му? — попита Джъстин. Погледна ме като пребито старо куче и сърцето ми се сви от мъка.
— В джоба на якето му — казах.
Джей се изправи рязко от стола си и започна да крачи напред-назад из тясното пространство.
— Ето пак! — оживи се той. — Абсолютно нетипично за Джеф. Той държеше портфейла си в джинсите, също като мен. Ние никога не слагаме портфейлите си в якетата.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита Сам.
— Искам да кажа, че според мен Джеф не е извършил това — каза близнакът му. — Не е изключено и служителите на бензиностанцията да грешат.
— Някой от бензиностанцията е казал, че той е купил тубата оттам? — попита Сам.
Джъстин се сепна, а меката кожа на брадичката й затрепери.
Бях започнала да се чудя дали пък съмненията на семейство Мариот не са основателни, но тази идея окончателно се изпари от главата ми. Телефонът изтъня и всички подскочихме. Сам вдигна слушалката.
— Бар „Мерлот“ — спокойно каза той. Заслуша се, каза „аха“, „така ли?“ и накрая „добре, ще й предам“. После затвори.
— Открили са колата на брат ви — каза Сам на Джей Мариот. — Паркирана е на тесния път към къщата на Суки.
Слабият лъч надежда, който крепеше семейство Мариот угасна напълно. Стана ми жал за тях. Джъстин сякаш остаря с още десет години, а Джей имаше вид на човек, живял дни наред без храна и сън. Тръгнаха си, без да ми кажат и дума — слава богу! Преди това си размениха няколко изречения; явно отиваха да видят колата на Джеф и да попитат дали могат да приберат някои от вещите му. Според мен отново щяха да ударят на камък.
Ерик ми беше казал, че на същия този тесен път — или по-точно кална пътека, водеща към ловно стопанство, — е открил колата на Деби Пелт в нощта, когато тя възнамеряваше да ме убие. Може би трябваше да забия табела: „Паркинг за среднощните нападатели на Суки Стакхаус“.
Сам изпрати семейство Мариот и докуцука обратно в стаята. Подпря се до мен на бюрото и остави патериците настрана. После ме прегърна. Обърнах се към него и обвих ръце около кръста му. Заля ме спокойствие и в продължение на минута всичките ми тревога сякаш изчезнаха. Топлината на тялото му ме зареждаше с увереност, че в негово лице имам истински приятел.
Сам се размърда неспокойно.
— Кракът ли те боли? — попитах.
— Не кракът — отвърна той.